Бяха изтекли повече от три години, откак Санта София де ла Пиедад му занесе граматиката, когато Аурелиано успя да преведе първия свитък. Не беше безполезна работа, но представляваше само първата крачка по един път, чиято дължина бе невъзможно да се предвиди, защото текстът на испански не означаваше нищо: бяха шифровани стихове. Аурелиано нямаше способи да установи разковничетата, които ще му позволят да ги разгадае, но тъй като Мелкиадес му бе казал, че в магазина на каталанския мъдрец се намират книгите, които ще му са нужни, за да стигне до същината на пергаментите, реши да говори с Фернанда да му позволи да иде и ги търси. В стаята, погълната от развалини, чието неудържимо размножаване я бе доразгромило, той мислеше за най-подходящия начин да изрази молбата си, изпреварваше обстоятелствата, пресмяташе най-подходящия случай, но когато заварваше Фернанда да изважда храната от жаравата, а това беше единствената възможност да й говори, трудолюбиво обсъдената молба му присядаше и гласът му се губеше. Единствен път тогава я проследи. Слухтеше за нейните стъпки в спалнята. Чуваше я да отива до вратата, за да получи писмата от децата и да връчи своите на раздавача, и слушаше до най-късни часове в нощта коравото и страстно стържене на перото по хартията, преди да чуе щракването на електрическия ключ и мърморенето на молитви в тъмнината. Едва тогава заспиваше, упован, че идният ден ще му даде очакваната възможност. Толкова се самозалъга с мисълта, че разрешението няма да му бъде отказано, че една утрин отряза косата, която вече стигаше до раменете му, и обръсна разчорлената си брада, сложи тесни панталони и риза с подвижна яка, без да знае от кого я е наследил, и зачака в кухнята Фернанда да иде на закуска. Не пристигна жената от всекидневието, онази с вдигнатата глава и каменна походка, а старица, свръхестествено красива, в жълтеникаво хермелиново наметало, с корона от позлатен картон и немощно държане на човек, плакал скришом. В действителност, откак я намери в сандъците на Аурелиано Втори, Фернанда бе обличала много пъти проядената от молци царска рокля. Който и да беше я видял пред огледалото, прехласната в собствените си монархически обноски, би помислил, че е луда. Но не беше луда. Просто бе превърнала царските премени в машина за спомняне. Първия път, когато си ги тури, не можа да избегне възела, който се сви в сърцето й, и да не се изпълнят очите й със сълзи; защото в онзи миг отново долови мириса на вакса от ботушите на военния, който отиде да я търси у дома й, за да я направи царица и душата й се встъкли от носталгия по изгубените мечти. Почувствува се толкова стара, толкова свършена, толкова далечна от най-добрите часове на своя живот, че дори й домиля за ония, които помнеше като най-лоши, и едва тогава откри колко нужни са повеите на ореган в пруста, и парата на розовите храсти привечер, и дори зверската природа на пришълците. Сърцето й от сплъстена пепел, което бе понесло без вайкалия най-сполучливите удари на всекидневната действителност, се разрони при първите повеи на носталгията. С опустошаването на годините необходимостта да се чувствува тъжна се превръщаше в порок. Очовечи се в самотата. Обаче заранта, когато влезе в кухнята и се озова пред чаша кафе, която й предлагаше един кокалест и бледен юноша с умопомрачен приблясък в очите, смешното я разкъса с едно перване на своята лапа. Не само му отрече позволението, но оттогава помъкна ключовете на къщата в джоба, където пазеше неизползуваните песарии. Това беше безполезна предвидливост, защото да бе искал, Аурелиано би могъл да се измъкне и дори да се върне в къщата, без да бъде видян. Но проточилото се пленничество, неизвестността на света, навикът да се подчинява бяха изсушили в неговото сърце семената на бунтовността. Тъй че се върна в своето затворничество да повтаря и преповтаря пергаментите и да чува до късно през нощта хлипанията на Фернанда в спалнята. Една сутрин отиде, както обичайно, да запали печката и намери в изтлялата пепел храната, която бе оставил за нея предния ден. Тогава надникна в спалнята и я видя простряна в леглото, загърната в хермелиновото наметало, по-красива от всякога, а кожата й превърната в черупка от слонова кост. Подир четири месеца, когато пристигна Хосе-Аркадио, намери я недокосната.