В действителност, откак изгони децата от къщата, Хосе-Аркадио чакаше вести за някой презокеански кораб, който да тръгва за Неапол преди Коледа. Беше казал това на Аурелиано и дори бе направил сметки да му остави една търговийка, която да му позволи да живее, защото кошничката с хранителни продукти вече не пристигна след погребението на Фернанда. Обаче и онази последна мечта нямаше да се изпълни. Една септемврийска утрин, след като пи кафе с Аурелиано в кухнята, Хосе-Аркадио вземаше всекидневната си баня, когато нахлуха през отместените керемиди четирите деца, които бе изгонил от къщата. Без да му дадат време да се брани, наскачаха облечени в коритото, сграбчиха го за косата и държаха главата му потопена, докато на повърхността престана предсмъртното бълбукане и мълчаливото и бледо тяло на делфин се плъзна до дъното на уханните води. После отнесоха трите чувала злато, които само те и тяхната жертва знаеха къде бяха скрити. Това бе толкова бързо, методично и грубианско действие, че наподобяваше военно нападение. Аурелиано, затворен в стаята си, не разбра нищо. Следобеда, натъжен поради отсъствието му в кухнята, той търси Хосе-Аркадио из цялата къща и го намери да се носи в дъхавите огледала на коритото, огромен и подпухнал и още мислещ за Амаранта. Едва тогава разбра колко много бе започнал да го обича.
Амаранта-Урсула се завърна с първите декемврийски ангели, подблъсвана от платноходни бризи и повела съпруга си вързан през врата с копринена връв. Появи се без никакво предизвестие, с рокля в цвят на слонова кост, наниз бисери, стигащ почти до коленете, пръстени от изумруди и топази, а косата — кръгла и права и завършваща на ушите с криле на лястовица. Мъжът, за когото се бе оженила преди шест месеца, беше зрял фламандец, строен, с вид на мореплавател. Трябваше само да блъсне вратата на гостната, за да разбере, че нейното отсъствие е било по-продължително и смазващо, отколкото предполагаше.
— Боже мой — извика тя повече зарадвана, отколкото обезпокоена, — как се вижда, че няма жена в тая къща!
Багажът не се побираше в пруста. Освен старинния сандък на Фернанда, с който я пратиха в колежа, носеше два високи дрешника, четири големи куфара, торба за чадърчетата против слънце, осем кутии с шапки, исполинска клетка с половин стотица канарчета и велосипеда на мъжа си, разглобен в нарочен калъф, позволяващ да го носи като виолончело. Не си даде нито ден почивка след дългото пътешествие. Тури си някакъв износен платнен комбинезон, който бе занесъл съпругът заедно с други дрехи на моторист, и подхвана ново преустройство на къщата. Разгони червените мравки, които вече се бяха домогнали до пруста, възкреси розовите храсти, изскубна от корен буренака и наново пося папрат, ореган и бегонии в саксиите по перилото. Оглави група дърводелци, ключари и зидари, които закърпиха пукнатините на подовете, наместиха врати и прозорци, подновиха мебелите и белосаха стените отвън и отвътре, тъй че три месеца след нейното пристигане отново се дишаше оня въздух на младост и веселие, който съществуваше по времето на пианолата. Никога в къщата не бяха виждали някого с по-добро настроение по всяко време и при всякакви обстоятелства, нито някой по-готов да пее и танцува и да хвърля на бунището вкиснатите неща и обичаи. С едно бръсване на метлата тя приключи с погребалните спомени и купищата безполезни джунджурии и прибори за суеверие, които се трупаха из ъглите, и запази единствено, от благодарност към Урсула, дагеротипа на Ремедиос в салона. „Гледайте какъв разкош — викаше тя, примряла от смях. — Прабаба на четиринайсет години.“ Когато един зидар й разказа, че къщата е обитавана от бродници и единственият начин да ги изплашат е да търсят съкровищата, които са оставили заровени, тя отвърна, сред гръмък смях, че не вярва в мъжки суеверия. Беше толкова непринудена, толкова равноправна, с толкова съвременен и волен дух, че Аурелиано не знаеше какво да прави с тялото си, когато я видя да пристига. „Страшен си! — извика тя, щастлива, разтворила прегръдки: — Гледайте колко е пораснал моят обожаван людоед!“ Преди той да се опомни, тя бе сложила плоча на преносимия грамофон, който донесе, и се мъчеше да го научи на модерните танци. Принуди го да смени охлузганите панталони, наследени от полковник Аурелиано Буендия, подари му младежки ризи и двуцветни обувки и го избутваше на улицата, когато се застояваше много в стаята на Мелкиадес.