— Покажи се на вратата.
Хосе-Аркадио Буендия дълго време не можа да се съвземе от изумление, когато излезе на улицата и видя тълпата. Не бяха цигани. Бяха мъже и жени като нея, с прави коси и кафява кожа, които говореха същия език и се оплакваха от същите болки. Водеха мулета, натоварени с ядива, волски коли с мебели и домашни потреби, чисто и просто земеделски сечива, без превземки изложени за продан от търгашите на всекидневната действителност. Идеха от другата страна на тресавището, само на два дни път, където имаше селища, получаващи поща всеки месец, и познаваха машините на благоденствието. Урсула не бе догонила циганите, но намери пътя, който мъжът и не можа да открие в своето пропаднало търсене на великите изобретения.
Синът на Пилар Тернера бе отнесен в къщата на дядото и бабата на втората седмица от раждането си. Урсула го прие с нежелание, още веднъж победена от ината на своя мъж, който не можа да търпи мисълта една издънка от неговата кръв да плава на произвола, но наложи условието да се крие от детето истинската му самоличност. Макар че получи името Хосе-Аркадио, започнаха да му казват просто Аркадио, за да избягнат объркванията. По онова време имаше такова оживление в селището и такова сноване из къщата, че гледането на децата стана нещо второстепенно. Предоставиха ги на Виситасион15, индианка от провинцията Гуахиро, която пристигна в селището с брат си, бягайки от някаква чума-безсънница, която бичувала племето им от години. И двамата бяха толкова послушни и услужливи, че Урсула ги взе да й помагат в домашната работа. Така Аркадио и Амаранта проговориха езика гуахиро преди испанския и се научиха да пият бульон от гущери и да ядат паешки яйца, без да разбере Урсула, защото тя беше прекалено заета в една обещаваща търговия с карамелови животинчета. Макондо беше преобразено. Хората, които пристигнаха с Урсула, разнесоха вестта за доброто качество на земята му и облагодетелствуваното й положение спрямо тресавището, тъй че някогашното голо село съвсем скоро се превърна в оживено селище с дюкяни и занаятчийски работилници и постоянен търговски път, откъдето дойдоха първите араби по чехли и с халки на ушите, да разменят стъклени гердани за папагали гуакамайя. Хосе-Аркадио Буендия не отдъхна нито миг. Омаян от една непосредствена действителност, която тогава му се видя по-фантастична, отколкото ширния свят на неговото въображение, той изгуби всякакъв интерес към алхимическата лаборатория, остави да почива омаломощената от дългомесечното обработване материя и отново стана предприемчивият мъж от ония първи времена, който решаваше прокарването на улиците и разположението на новите къщи тъй, че никой да не ползва повече предимства от другите. Придоби такова влияние сред новодошлите, че не се положиха основи, нито се прокараха заграждения, без да бъде попитан, и бе определено той да ръководи разпределянето на земята. Когато отново дойдоха циганите-циркаджии, сега пък обърнали скитащия панаир в огромно заведение за хазартни игри и фокуси, те бяха посрещнати с шумна радост, защото хората помислиха, че Хосе-Аркадио ще се върне с тях. Но Хосе-Аркадио не се върна, нито пък докараха човека-пепелянка, който, мислеше си Урсула, беше единственият, способен да им донесе вест от сина й, тъй че на циганите не им разрешиха да се настанят в селището, нито пък да стъпят в него за в бъдеще, понеже бяха счетени за пратеници на сладострастието и извратеността. Хосе-Аркадио Буендия обаче бе изрично ясен, в смисъл, че древното племе на Мелкиадес, което с хилядолетната си мъдрост и баснословните си изобретения допринесе за възвеличаване на селото, винаги ще намери вратите отворени. Но племето на Мелкиадес, според разказите на скитниците, било изтрито от лицето на земята, защото надхвърлило пределите на човешкото познание.
Избавен поне засега от мъченията на своята фантазия, Хосе-Аркадио Буендия за кратко време наложи състояние на труд и порядък и си позволи само една волност: пуснаха птичките, които още от основаването веселяха времето със своите флейти, и вместо тях из всички къщи натъкмиха музикални часовници. Бяха скъпоценни часовници от дялано дърво, които арабите разменяха срещу папагали гуакамайя и които Хосе-Аркадио Буендия свери помежду им така безпогрешно, че всеки половин час селището се развеселяваше от раздиплящите се акорди на една и съща мелодия, чак докато достигнеха с цялостния ралс завършека на едно точно и задружно полудневие. Пак Хосе-Аркадио Буендия реши в ония години по улиците на селището да се посадят бадемови дръвчета вместо акации и пак той откри, без никога да ги издаде, начините да станат те вечни. Подир много години, когато Макондо беше лагер от дървени къщи с цинкови покриви, още се държаха из най-старите улици окършените и прашни бадемови дървета, макар че тогава никой не знаеше кой ги е посадил. Докато баща му привеждаше в ред селището, а майка му заздравяваше домашното наследство с чудното си производство на захарни петлета и рибки, които два пъти дневно излизаха от къщи, нанизани на балсови пръчки, Аурелиано живееше безкрайни часове в запуснатата лаборатория, където учеше посредством чисто изследване златарското изкуство. Беше се източил толкова много, че скоро вече не му ставаха захвърлените братови дрехи и подноси бащините, но трябваше Виситасион да му шие подгъвки на ризите и цепки на панталоните, защото Аурелиано не беше се извъдил снажен като другите. Юношеството му бе отнело благостта на гласа и го бе направило мълчалив и окончателно самотен, но в замяна му бе възстановило напрегнатото изражение на очите, с което се роди. Беше толкова съсредоточен в златарските си опити, че напускаше лабораторията само за да яде. Разтревожен от неговата вглъбеност, Хосе-Аркадио Буендия му даде ключове за къщата и малко пари, защото мислеше, че може би му трябва жена. Но Аурелиано изхарчи парите за солна киселина, приготви царска вода и разхубави ключовете посредством златна баня. Неговите прекалености едва ли бяха сравними с тия на Аркадио и Амаранта, които бяха вече почнали да сменят зъби и все още ходеха по цял ден уловени за одеялата на индианците, заинатени в своята решимост да не говорят испански, а езика гуахиро.