— Collons79 — проклинаше. — Плюя аз на двайсет и седмия канон на Лондонския синод.
Херман и Аурелиано се заеха с него. Подпомогнаха го като дете, забодоха с безопасни игли билетите и преселническите документи по джобовете му, направиха му обстоен списък на онова, което трябва да направи, щом излезе от Макондо, чак докато слезе в Барселона. Но той все пак хвърли в сметта, без да разбере, един панталон с половината си пари. Непосредствено преди отпътуването, след като закова сандъците и набута дрехите в същия куфар, с който бе пристигнал, сви клепачите си от мидени черупки, посочи в своеобразна безсрамна благословия куповете книги, с които бе понесъл изгнанието, и каза на своите приятели:
— Ей там ви оставям тия лайна!
Три седмици по-късно се получиха в голям плик двайсет и девет писма и над петдесет снимки, които му се бяха натрупали в безделието сред открито море. Макар да не слагаше дати, беше очевиден редът, по който бе написал писмата. В първите разказваше с обичайния си хумор преживелиците от пътуването, как му се искало да хвърли през борда свръхтовара, който не му позволил да напъха трите сандъка в каютата, дивната простащина на една госпожа, която се ужасявала от числото 1 не от суеверие, а защото й се струвало някакво недовършено число, и облога, който спечелил на първата вечеря, защото разпознал във водата на борда вкуса на нощните цвекла от изворите на Лерида80. С течение на дните обаче действителността на борда го занимавала все по-малко и дори най-скорошните и изтъркани събития му изглеждали достойни за скърбене, защото с отдалечаването на кораба паметта му се натъжавала. Оня развой, онова напредващо носталгизиране, беше очебиещ и в снимките. На първите изглеждаше щастлив, с ризата си на инвалид и заснежен перчем в къдрещия се октомври на Карибието. На последните го виждаха с някакво тъмно палто и копринен шал, блед от само себе си и меланхолен поради отсъствието върху палубата на някакъв угнетен кораб, който нагазваше като лунатик из есенни океани. Херман и Аурелиано отговаряха на писмата му. Написа толкова в първите месеци, че тогава се чувствуваха по-близо до него, отколкото когато беше в Макондо, и почти се облекчаваха от гнева, че си е заминал. Отначало казваше, че всичко било еднакво, че в дома, където се родил, още стоял розовият морски охлюв, че сушените херинги имали същия вкус върху кората хляб, че водопадите на селото все тъй благоухаели привечер. Отново бяха ония замрежени с теменужени кърлежчета листа от тетрадка, в които посвещаваше едно отделно новоредие за всекиго. Обаче, макар и сам изглежда не забелязваше, онези писма на възвръщане и подтик се превръщаха полека-лека в пасторали на разочарованието. В зимни нощи, докато вареше; супата в камината, мислеше за горещината в задната си стаичка, за бръмтежа на слънцето в прашните бадемови дървета, за свирката на влака в унеса на подиробедния сън, както милееше в Макондо за зимната супа в камината, за виковете на продавача на кафе и за беглите чучулиги на пролетта. Замаян от две носталгии, една срещу друга като две огледала, той изгуби чудесното си чувство за недействителност и дори накрая препоръча на всички да заминат от Макондо, да забравят каквото ги е научил за света и за човешкото сърце, да плюят на Хораций, и където и да се намират, да помнят винаги, че миналото е лъжа, че паметта няма пътища за връщане назад, че всяка някогашна пролет е невъзвратима и че най-буйната и упорита любов е все пак бързолетна истина.
Алваро пръв послуша съвета да напусне Макондо. Разпродаде всичко, дори пленения тигър, който се подиграваше с минувачите в двора на неговата къща, и купи вечен билет за влак, който никога не свършваше пътуването. В пощенските картички, които пращаше от междинните гари, описваше с викове мигновените образи, които е видял през прозореца на вагона, и това беше все едно да троши и хвърля в забрава дългата поема за бягството: химерическите негри из памуковите поля на Луизиана, крилатите коне по синята трева на Кентъки, гръцките любовници в зимния здрач на Аризона, момичето с червения пуловер, рисуващо акварели в Мичиганските езера, което му махна за сбогом с четките, и тоя знак не беше за раздяла, а за надежда, понеже не знаеше, че вижда отминаването на един влак без завръщане. После отпътуваха Алфонсо и Херман една събота с мисълта да се върнат в понеделник и никога не се чу нищо за тях. Една година след заминаването на каталанския мъдрец единственият останал в Макондо беше Габриел, все тъй на произвола, зависим от случайната милост на Нигроманта, и все тъй отговарящ на въпросниците от конкурса на едно френско списание, чиято най-голяма награда беше пътуване до Париж. Аурелиано, който бе предплатил и получаваше списанието, помагаше да попълва образците понякога у дома му и почти винаги сред фаянсовите съдини и валериановия въздух на единствената аптека, останала в Макондо, където живееше Мерседес, безмълвната годеница на Габриел. Това бе последното, което полека-лека остана от едно минало, чието унищожаване не се довършваше, защото продължаваше да се унищожава неопределено, чезнейки вътре в самото себе си, свършвайки се всекиминутно, но без да се довърши никога. Селището бе стигнало до такова крайно бездействие, че когато Габриел спечели конкурса и замина за Париж с бельо за две преобличалия, чифт обувки и пълните съчинения на Рабле, трябваше да маха на машиниста, за да спре влака и го вземе. Някогашната Турска улица беше тогава край на запустение, където последните араби се оставяха да бъдат носени към смъртта от хилядолетния навик да сядат на вратата, макар че от дълги години бяха продали последния ярд от плата на верев и по сенчестите витрини стояха само обезглавени манекени. Градчето на банановото дружество, което може би Патриция Браун се мъчеше да възкреси за своите внуци в нетърпимите нощи с кисели краставички в Пратвил, Алабама, беше една равнина с дива трева. Престарелият поп, заместил отец Анхел, и чието име никой не се потруди да научи, очакваше божието милосърдие, излегнат в хамака, измъчван от артрита и безсънието на съмнението, докато гущери и плъхове си оспорваха наследството на съседния храм. В онова Макондо, забравено от птиците, където прахът и горещината бяха станали толкова упорити, че беше трудно да се диша, затворени от самотата и любовта и от самотата на любовта в една къща, където беше почти невъзможно да се спи от трясъка на червените мравки, Аурелиано и Амаранта-Урсула бяха единствените щастливи същества, и то най-щастливите на земята.