Взеха я, защото нямаше друг изход. Решиха да й казват Ребека, както съгласно писмото било името на майка й, защото Хосе-Аркадио Буендия има търпението да изрече пред нея целия поменик с имена на светии, ала напразно: тя не трепна при никое име. Тъй като по онова време нямаше гробище в Макондо, нали дотогава не бе умирал никой, запазиха чувала с костите в очакване на някое достойно място, където дати погребат и в продължение на много време те пречеха навсякъде и ги намираха там, където най-малко предполагаха, винаги с тяхното къткащо кудкудякане на квачка. Измина много време, преди Ребека да се включи в семейния живот. Сядаше в стола-люлка да си смучи пръста в най-отдалечения ъгъл на къщата. Нищо не привличаше вниманието й освен музиката на часовниците, която всеки половин час търсеше с уплашени очи, сякаш очакваше да я намери някъде из въздуха. Дни наред не успяха да я накарат да яде. Никой не проумяваше как не е умряла от глад, докато туземците, които разбираха всичко, защото обикаляха безспир къщата с безшумните си крака, откриха, че на Ребека й харесва да яде само влажната земя на двора и люспите вар, които къртеше с нокти от стените. Явно беше, че нейните родители, или който я бе отгледал, са я гълчали за този й навик, тъй като го проявяваше скришом и съзнаваща вината си и гледаше да потулва дажбите, за да ги яде, без да я види никой. Оттогава я подложиха на безмилостно следене. Сипваха кравешка жлъчка по двора и мажеха стените с люти чушки, вярвайки, че с тия похвати ще разгромят гибелния порок, ала тя даде доказателства за такива хитрости и остроумие при набавяне на пръст, че Урсула се видя принудена да използува по-свирепи средства. Слагаше портокалов сок и равен в тенджера, оставяше я цяла нощ на открито и сутринта й даваше настойката на гладно. Макар никой да не й бе казал, че онзи е церът против порока да се яде земя, тя си мислеше, че всяко горчиво вещество на празен стомах ще накара черният дроб да се възпротиви. Ребека беше такава бунтовница и толкова силна въпреки рахитизма си, че трябваше да я събарят като някое биче, за да гълта лекарството, и едва можеха да обуздават ританията и да понасят заплетените йероглифи, които тя редуваше с ухапвания и заплювания и които, според думите на възмутените туземци, били най-дебелашките мръсотии, които можело да се измислят на техния език. Когато Урсула узна, допълни лечението с удари с каиш. Не се разбра никога дали именно равенът или тупаниците се оказаха резултатни или и двете заедно, но истината е, че за няколко седмици Ребека взе да дава доказателства, че се съвзема. Участвуваше в игрите на Аркадио и Амаранта, които я приеха като по-голяма сестра, хранеше се с апетит и си служеше добре с приборите. Скоро се разкри, че тя говори кастилски толкова лесно, колкото и езика на индианците, че има забележителна похватност за ръчни работи и че пее валса на часовниците с някакъв смешен текст, който сама си бе измислила. Не след дълго вече я считаха за член на семейството. С Урсула тя беше по-ласкава, отколкото някога са бивали нейните деца, и наричаше братче и сестриче Аркадио и Амаранта, чичо — Аурелиано, и дядко — Хосе-Аркадио Буендия. Тъй че накрая заслужи толкова, колкото и другите, името Ребека Буендия, единственото, което изобщо има и което тя с достойнство носи чак до своята смърт.
Една нощ, по времето, когато Ребека се излекува от порока да яде пръст и бе заведена да спи в стаята на другите деца, индианката, която спеше при тях, се събуди случайно и чу някакъв необичаен, накъсан шум в ъгъла. Надигна се обезпокоена, мислеше, че е влязло някакво животно в стаята, и тогава видя Ребека в люлеещия се стол да си смучи пръста със светнали като на котка очи. Смаяна от ужас, опечалена от обречеността на своята участ, Виситасион разпозна в тия очи признаците на болестта, чиято заплаха ги бе принудила, нея и брат й, да се изселят завинаги от едно хилядолетно царство, където бяха князе. Беше чумата-безсънница.
Катауре, индианецът, не осъмна в къщи. Сестра му остана, защото нейното сърце на фаталистка й сочеше, че гибелната болест ще я преследва тъй или иначе до последното кътче на света. Никой не разбра безпокойството на Виситасион. „Ако не можем да заспим, още по-добре — казваше Хосе-Аркадио Буендия в добро настроение. — Така ще вземем повече от живота.“ Но индианката им обясни, че най-страшното в болестта безсънница не било невъзможността да се спи, понеже тялото не усещало никаква умора, а неумолимият развой към нейната най-гибелна проява: забравата. Искаше да каже, че когато болният привикнел към състоянието си на бдение, започвали да се изличават от паметта му детските спомени, после името и представата за нещата и накрая самоличността на хората и дори съзнанието за своето собствено същество, докато потънел в своего рода идиотщина без минало. Хосе-Аркадио Буендия, примрял от смях, реши, че става дума за една от многото болести, измислени от суеверието на туземците. Но Урсула за всеки случай взе предпазни мерки — отстрани Ребека от другите деца.