Докато Макондо празнуваше отвоюването на спомените, Хосе-Аркадио Буендия и Мелкиадес изтърсиха праха от старата си дружба. Циганинът беше готов да остане в селището. Вярно, бил в смъртта, но се завърнал, защото не можал да понесе самотата. Прокуден от собственото си племе, лишен от всякаква свръхестествена дарба като наказание за верността му към живота, той решил да се приюти в онзи още неоткрит от смъртта кът на света и да се посвети на една лаборатория за дагеротипия. Хосе-Аркадио Буендия не беше чувал никога да се говори за това изобретение. Ала когато видя себе си и цялото свое семейство, изваяни в една вечна възраст върху пластинка преливащ се метал, онемя от смайване. От тази епоха води началото си ръждясалият дагеротип, на който Хосе-Аркадио Буендия излезе с щръкнала пепелява коса, с вкоравена, прихианата от медно копче яка на ризата и с изражение на учудена тържественост, а Урсула, примирайки от смях, го описваше като „уплашен генерал“. Хосе-Аркадио Буендия наистина се бе уплашил в онова прозирно декемврийско утро, когато му направиха дагеротипа, защото смяташе, че с преминаването на образа върху металната плочка хората се изхабяват полека-лека. По една любопитна превратност на обичая, тъкмо Урсула му изби онази мисъл от главата, както пак тя забрави някогашните си жегвания и реши Мелкиадес да остане да живее в къщата, макар че никога не позволи да й направят дагеротип, защото /според буквалните й думи/ не искала да остане за подигравка на внуците си. Оная сутрин тя облече децата в най-хубавите им дрехи, напудри ги по лицата и им даде по лъжица сироп от костен мозък, за да могат да стоят съвсем неподвижни в продължение на почти две минути пред пищната камера на Мелкиадес. На семейния дагеротип, единствения, който изобщо е съществувал, Аурелиано излезе облечен в черно кадифе, между Амаранта и Ребека. Имаше същата вялост и същия ясновиден поглед, които щеше да има след години пред взвода за разстрел. Но още не бе почувствувал предзнанието за съдбата си. Той беше един опитен златар, тачен из цялото тресавище заради изяществото на своята работа. В работилницата, която делеше с нелепата лаборатория на Мелкиадес, едва се чуваше, че диша. Сякаш се бе укрил в някакво друго време, докато баща му и циганинът тълкуваха с викове предсказанията на Нострадамус сред трясъка на стъкленици и легенчета, сред поразията от разлени киселини и сребърен бромид, разпиляван от ударите с лакти и препъвания, които следваха всеки миг. Тази всеотдайност в труда, добрият разум, с който гледаше своите интереси, бяха позволили на Аурелиано за кратко време да спечели повече пари, отколкото Урсула с нейната прелестна карамелова фауна, но всички се чудеха, че той, вече здрав и прав мъж, не познава жена. Наистина, жена не бе докосвал.
След месеци се върна Франсиско Човека, старец-скиталец на почти 200 години, който често минаваше през Макондо да разпространява съчинените от самия него песни. В тях Франсиско Човека разказваше с най-тънки подробности новините за случилото се из селищата по своя път от Манауре до края на тресавището, тъй че, ако някой имаше да проводи някаква заръка или да разпространи някое събитие, плащаше му две сентаво, за да го включи в репертоара си. По тоя начин Урсула научи за смъртта на майка си съвсем случайно, когато една вечер слушаше песните с надежда, че ще кажат нещо за сина й Хосе-Аркадио. Франсиско Човека, наричан така, защото разгроми дявола в двубой с импровизиране на песни, и чието истинско име никой не узна, изчезна от Макондо по време на чумата-безсънница и една вечер се появи без никакво известие в дюкяна на Катарино. Цялото селище отиде да го слуша, за да узнае какво е станало по света. Тогава с него пристигнаха една толкова дебела жена, та четирима индианци трябваше да я носят натоварена върху люлеещ се стол, и една невръстна мулатка е безпризорен вид, която я пазеше с чадър от слънцето. Вечерта Аурелиано отиде в дюкяна на Катарино. Завари Франсиско Човека като някакъв едрокаменен хамелеон, седнал сред кръг от зяпачи. Пееше новините със своя стар раздрънкан глас, съпровождаше си на същия едновремешен акордеон, който му подари сър Уолтър Рейли17 в Гвиана, и тактуваше с големите си попукани от селитрата стъпала на пешеходец. Срещу една врата в дъното, през която влизаха и излизаха неколцина мъже, седеше и мълчаливо си вееше матроната от стола-люлка. Катарино, с филцова роза на ухото, продаваше на посетителите големи чаши прекипял сок от захарна тръстика и използуваше случая да се приближи до мъжете и да пусне ръка, където не бива. Към среднощ горещината стана непоносима. Аурелиано изслуша вестите докрай, без да открие нито една, която да интересува семейството му. Канеше се да си ходи в къщи, когато матроната махна с ръка.
17
Английски политик, дипломат, известен поет и мореплавател (1552—1618), любимец на Елизабет I. Предприема колонизаторски набези в Северна Америка и Гвиана. Екзекутиран при Яков I.