— Любовта е чума — прогърмя той. — При толкова хубави и свестни момичета, хрумнало ти да се жениш тъкмо за дъщерята на нашия враг.
Но Урсула одобри избора. Призна обичта си към седемте сестри Москоте заради тяхната красота, трудолюбие, благонравие и добро възпитание и приветствува сина си за сполуката. Победен от въодушевлението на жена си, Хосе-Аркадио Буендия тогава постави условие: Ребека, която беше обичаната, да се омъжи за Пиетро Креспи. Урсула, когато има време, ще заведе Амаранта да пътува до столицата на провинцията, така досегът с различни хора ще я разтуши от нейното разочарование. Ребека възстанови здравето си веднага щом научи за споразумението и написа ликуващо писмо до годеника, което подложи на родителско съгласие и го пусна по пощата, без да използва посредници. Амаранта се престори, че приема решението и малко по малко се оправи от треската, но обеща сама на себе си, че Ребека ще се омъжи единствено, ако мине през нейния труп.
Другата събота Хосе-Аркадио Буендия облече костюма от тъмно сукно и с целулоидната яка и велурените ботуши, които обу за пръв път на празничната вечер, отиде да иска ръката на Ремедиос Москоте. Управителят и съпругата му го посрещнаха едновременно поласкани и смутени, защото не знаеха повода за непредвиденото гостуване, а после помислиха, че той е сбъркал името на исканата дъщеря. За да разсеят грешката, майката събуди Ремедиос, и още замаяна от съня, я донесе на ръце в стаята. Попитаха я дали наистина била решена да се омъжи, а тя се разрева и отговори, че само искала да я оставят да спи. Разбрал объркването на съпрузите Москоте, Хосе-Аркадио Буендия отиде да изясни работата с Аурелиано. Когато се върна, домакините бяха облекли прилични дрехи, бяха разместили мебелите, бяха сложили нови цветя във вазите и го очакваха в присъствието на големите си дъщери. Потиснат от неблагодарността на случая и от раздразнението поради коравата яка, Хосе-Аркадио Буендия потвърди, че наистина Ремедиос била избраницата.
— Това е дивотия — рече слисан дон Аполинар Москоте. — Още шест дъщери имаме, всичките моми, и то за женене, които ще са очаровани да бъдат предостойни съпруги на свестни и работливи господа като вашия син, а пък Аурелиано се е хванал тъкмо за оная, която още се напикава в леглото.
Съпругата му, добре запазена жена, с опечалени клепачи и обноски, го укори за неговата неучтивост. Когато доизпиха плодовия нектар, те бяха приели поласкани решението на Аурелиано. Само че госпожа Москоте молеше да поговори насаме с Урсула. Озадачена и роптаеща, че я забъркват в мъжки работи, но всъщност смутена от вълнение, Урсула отиде да я посети на другия ден. След половин час тя се завърна с вестта, че Ремедиос още не била стигнала до полова зрелост. Аурелиано не сметна това за някаква сериозна спънка. Беше чакал толкова много, че можеше да чака колкото е нужно, докато годеницата стане на възраст да зачева.
Възобновената хармония бе нарушена само от смъртта на Мелкиадес. Макар че това събитие се предвиждаше, обстоятелствата, при които стана, бяха съвсем неочаквани. Няколко месеца след завръщането му той започна толкова прибързано и съдбовно да остарява, че скоро го имаха за един от ония безполезни прадядовци, които се лутат като сенки из спалните, тътрузят нозе и си припомнят гласно по-добри времена, и за които никой не се грижи, нито пък действително си спомня до деня, когато осъмнат мъртви в леглото. Отначало Хосе-Аркадио Буендия, въодушевен от новостта на дагеротипията и пророкуванията на Нострадамус, го следваше в заниманията му. Ала полека-лека го изостави на неговата самота, тъй като общуването помежду им ставаше все по-мъчно. Губеше зрение и слух, изглеждаше, че обърква събеседниците си с лица, които е познавал в далечни епохи на човечеството, и отговаряше на въпросите с някаква несвързана бъркотия от езици. При ходене опипваше въздуха, макар че се движеше между предметите с необяснима лекота, сякаш бе надарен с усет за ориентиране чрез непосредствени предчувствия. Един ден забрави да си тури изкуствената челюст, която нощем оставяше в чаша до леглото, и втори път не я сложи. Когато Урсула нареди да се разшири къщата, заповяда да му построят отделна стая до Аурелиановата работилница, далеч от къщните шумове и шетня, с облян от светлина прозорец и полица, на която тя сама подреди почти съсипаните от праха и молците книги, трошливите и претъпкани с неразгадаеми знаци хартии и чашата с изкуствената челюст, където се бяха хванали някакви водни растенийца с дребни жълти цветове. Новото място изглежда, се понрави на Мелкиадес, защото повече не го видяха дори в трапезарията. Отиваше само в работилницата на Аурелиано и там по цели часове драсколеше своите загадъчни писмена върху пергаментите, които отнесе със себе си, направени сякаш от някаква суха материя, която се пръсваше като кори за баница. Там ядеше от храната, която Виситасион му носеше по два пъти на ден, макар че в последно време загуби апетити се хранеше само със зеленчуци. Скоро придоби безпомощния вид на вегетарианците. Кожата му се покри с нежен мъх, подобен на плъзналия по старовремското му елече, което никога не свали, и дишането му издаваше зловонието на спящо животно. Погълнат от поправянето на своите стихове, Аурелиано накрая го забрави, но веднъж му се стори, че долавя някакъв смисъл сред бучащите му монолози и се заслуша. В действителност единственото, което можа да различи в неравното бръщолевене, бе настойчивото звънтене на думата равноденствие равноденствие равноденствие и името на Александър фон Хумболд. Аркадио се сближи малко повече с него, когато започна да помага на Аурелиано в златарството. Мелкиадес отвърна на този опит за общуване, произнасяйки понякога испански изрази, които имаха твърде малка връзка с действителността. Но един следобед сякаш бе озарен от някаква внезапна възбуда. След години, пред взвода за разстрел, Аркадио щеше да си спомни с какъв трепет Мелкиадес го накара да изслуша няколко страници от непроницаемите му драсканици, които естествено не проумя, но които, четени на глас, приличаха на изпети енциклики23. После, за пръв път от много време, се усмихна и рече на испански: