Аурелиано Буендия и Ремедиос Москоте се ожениха в една мартенска неделя пред олтара, който отец Никанор Рейна нареди да се издигне в гостната. Това бе върхът на четириседмичните стряскания в дома на Москоте, защото малката Ремедиос стигна до полова зрелост, преди да превъзмогне навиците си от детството. Въпреки че майка й я беше поучила относно промените в девическата възраст, един февруарски подиробед тя нахлу с тревожни викове в стаята, където сестрите й разговаряха с Аурелиано, и им показа нацапаните с някаква шоколадена каша гащи. Уточниха един месец до сватбата. Едва стигна времето да я научат да се мие и облича самичка, да проумее най-простите неща в домашното огнище. Туриха я да пикае на горещи тухли, за да премахнат навика й да подмокря леглото. Много труд им струва да я убедят в неприкосновеността на съпружеската тайна, защото Ремедиос беше толкова зашеметена и същевременно толкова очарована от разкритието, че искаше да споделя с всички подробностите от сватбената нощ. Това бе изтощително усилие, ала на предвидената за тържеството дата момиченцето беше толкова обиграно в светските работи, колкото и всяка друга от сестрите му. Дон Аполинар Москоте я отведе за ръка по украсената с цветя и гирлянди улица, сред гърмежи на ракети и музиката на няколко духови оркестъра, а тя поздравяваше с ръка и благодареше с усмивка на ония, които от прозорците й пожелаваха сполука. Аурелиано, облечен в черно сукно, със същите лачени чепици с металически закопчалки, които след няколко години щеше да носи пред взвода за разстрел, беше силно пребледнял и с корава буца в гърлото, когато посрещна годеницата си на къщната врата и я отведе пред олтара. Тя се държа с такава естественост, с такова благоразумие, че не изгуби самообладание дори когато Аурелиано изпусна халката в опита си да й я постави. Сред мърморенето и започващото объркване на поканените тя задържа вдигната ръката си в дантелена ръкавица без пръсти и остана тъй, протегнала безименния си пръст чак докато годеникът успя да спре с чепик халката, за да не се търкулне до вратата, и се върна изчервен при олтара. Майката и сестрите толкова се измъчиха от страх момиченцето да не направи нещо неправилно по време на тържеството, че накрая тъкмо те допуснаха неблагоразумието да я повдигнат и целунат. От него ден се разкри чувството за отговорност, естественото изящество и уталоженото самообладание, които Ремедиос винаги щеше да има при неблагоприятни обстоятелства. Именно тя, по свое собствено начинание сложи настрана най-хубавото парче от сватбената торта и го занесе в чиния с вилица на Хосе-Аркадио Буендия Вързан о ствола на кестена, свит върху дървената пейчица под палмовия навес, огромният, обезцветен от слънцето и дъжда старец очерта неясна благодарствена усмивка и изяде тортата с пръсти, като предъвкваше някакъв неразбираем псалм. Единственото нещастно същество в онова грохотно празнуване, проточило се чак в понеделник до зори, беше Ребека Буендия. Това бе нейният провален празник. По решение на Урсула бракосъчетанието й трябваше да се извърши на същата дата, но в петък Пиетро Креспи получи писмо с известие за неизбежната смърт на майка си. Сватбата се отсрочи. Пиетро Креспи отпътува за столицата на провинцията един час след като получи писмото и по пътя се размина с майка си, която пристигна точно в събота вечерта и изпя на Аурелиановата сватба тъжната ария, която бе приготвила за сватбата на своя син. Пиетро Креспи се завърна в неделя посред нощ да помете пепелта от празника, след като бе съсипал пет коня из пътя, мъчейки се да стигне навреме за своята сватба. Никога не провериха кой написа писмото. Изтормозена от Урсула, Амаранта плака от възмущение и се закле в своята невинност пред олтара, който дърводелците още не бяха разглобили.
* * *