— Аурелиано отиде на война, има вече четири месеца, и вест не сме получили от него — казваше тя, докато му търкаше гърба с насапунисана стиска кълчища. — Хосе Аркадио се върна, станал е цяло мъжище, по-висок от тебе, и целият е извезан на кръст-бод, ама дойде само да донесе срам в нашата къща. — Обаче повярва, че забелязва как мъжът й се натъжава от лошите известия. Тогава предпочете да го лъже. — Не вярвай каквото ти казвам — казваше тя и хвърляше пепел върху изпражненията му, за да ги събере с лопатата. — Господ поиска Хосе-Аркадио и Ребека да се оженят и сега са много щастливи. — Стигна до такава искреност в измамата, че накрая тя самата се разтушаваше със собствените си лъжи — Аркадио вече е сериозен мъж — казваше — и много храбър, много хубав момък с оная униформа и сабята си. — Все едно, че приказваше на мъртвец, защото Хосе-Аркадио Буендия вече беше извън обсега на всякаква загриженост. Но тя упорствуваше. Виждаше го такъв кротък, такъв безразличен към всичко, че реши да го пусне. Той не мръдна от пейчицата. Тъй си и остана изложен на слънцето и дъжда, сякаш въжата бяха ненужни, защото някаква власт, стояща над всяко видимо завързване, го държеше вързан о дънера на кестена. Към месец август, когато зимата почваше да се увековечава, Урсула най-сетне можа да му съобщи една новина, която изглеждаше истина.
— Ето че продължава да ни измъчва късметът — каза му тя. — Амаранта и италианецът с пианолата ще се женят.
Амаранта и Пиетро Креспи наистина се бяха задълбочили в дружбата, закриляни от доверието на Урсула, която този път не сметна за необходимо да наглежда посещенията. Това беше едно здрачно годеничество. Италианецът идваше привечер, с гардения в петлицата и превеждаше на Амаранта сонети от Петрарка. Стояха неподвижни в задушавания от орегана и розите пруст, той четеше, а тя плетеше с куките дантела, безразлични към стрясканията и лошите вести от войната, чак докато комарите ги принудеха да се укрият в стаята, Чувствителността на Амаранта, нейната сдържана, ала обвиваща нежност полека-лека бяха изтъкали около годеника една невидима паяжина, която той трябваше физически да отстрани с бледите си пръсти без халки, за да напусне къщата в осем часа. Бяха направили прелестен албум с пощенски картички, които Пиетро Креспи получаваше от Италия. Това бяха образи на влюбени в самотни паркове, с винетки от пронизани сърца и с позлатени панделки, крепени от гълъби.
— Аз знам тоя парк във Флоренция — казваше Пиетро Креспи, преглеждайки картичките. — Протегне ли човек ръка, и гълъбите слизат да кълват.
Понякога пред някой акварел от Венеция носталгията превръщаше в хладни ухания на цветя мириса на тиня и гнили морски мекотели из каналите. Амаранта въздишаше, смееше се, мечтаеше за едно второ отечество с красиви мъже и жени, които говорят детски език, с древни градове, от чието минало величие са останали само котки из развалините. След като прекоси океана да я търси, след като я сбърка със страстта в пламенните опипвания на Ребека, Пиетро Креспи намери любовта. Щастието донесе и преуспяването. Магазинът му тогава заемаше почти цяла пресечка и беше една фантастична зимна градина с копия на камбанарията във Флоренция, които отмерваха часовете посредством концерт на пеещи часовници и пеещи кутии от Соренто, и китайски пудриери, които при отваряне изпяваха петнотни благозвучия, всички музикални инструменти, каквито човек може да си въобрази, и всички дяволии с пружина, които може някой да си представи. Бруно Креспи, по-малкият му брат, стоеше начело на магазина, защото Пиетро не смогваше да се оправи с музикалната школа. Благодарение на него Турската улица с ослепителното си изложение от джунджурии се превърна в мелодичен вир за забравяне произволите на Аркадио и далечния кошмар на войната. Когато Урсула разпореди да се поднови неделното черкуване, Пиетро Креспи подари на храма немски хармониум, основа детски хор и подготви цял грегориански репертоар, който прибави една прелестна нота към невеселия обред на отец Никанор. Никой не се съмняваше, че той ще направи от Амаранта щастлива съпруга. Без да насилват чувствата си, оставяйки се да бъдат влачени от естественото течение на сърцето, те стигнаха до една точка, в която трябваше само да се определи дата на сватбата. Нямаше да срещнат пречки. Урсула дълбоко в себе си се обвиняваше, че с нееднократни отсрочвания е извъртяла съдбата на Ребека, и не беше склонна да трупа угризения. Строгостта на жалейката за Ремедиос бе запратена на второстепенно място от тормоза на войната, отсъствието на Аурелиано, грубиянщината на Аркадио и изгонването на Хосе-Аркадио и Ребека. Пред неотменната близост на сватбата самият Пиетро Креспи бе намекнал на Аурелиано-Хосе, към когото хранеше почти бащинска обич, да бъде считан за негов най-голям син. Всичко караше другите да мислят, че Амаранта се насочва към едно безпрепятствено щастие. Ала обратно на Ребека, тя не разкриваше ни най-малко неспокойствие. Със същото търпение, с което пъстреше покривки за маса и плетеше ненадминати творения от ширити и везеше пауни на кръст-бод, тя изчака, докато Пиетро Креспи вече не можеше да понася неотложните нужди на сърцето. Нейният час дойде със злокобните октомврийски дъждове. Пиетро Креспи махна от скута й кошничката за ръкоделие и притисна ръката й между дланите си.