Първите дни не срещнаха по-значително препятствие. Спуснаха се по каменливия бряг на реката чак до мястото, където преди години бяха намерили бойните доспехи, и там навлязоха в гората по някаква пътека сред диви портокали. В края на първата седмица убиха и опекоха един елен, но се задоволиха да изядат половината и осолиха остатъка за следващите дни. Мъчеха се да отдалечат чрез тая предвидливост необходимостта отново да ядат папагали гуакамайя, чието синкаво месо имаше тръпчивия вкус на мускус. После повече от десет дни не видяха слънце. Земята стана размекната и влажна като вулканична пепел, растителността — все по-коварна, чуваха се все по-далечни крясъците на птиците и врявата на маймуните и светът се натъжи завинаги. В оня рай от влага и тишини, предхождащ първородния грях, където ботушите затъваха в кладенчета от димящи масла, а мачетите разкъсваха кървавочервени перуники и са ламандри, мъжете от експедицията се почувствуваха подтиснати от най-старите си спомени. Цяла седмица, почти без да говорят, те напредваха като лунатици в един кошмарен свят, едва осветлявани от нежните сияния на светещи насекоми, и с дробове, изтерзани от задушаващата миризма на кръв. Не можеш да се върнат, защото просеката, която отваряха при минаването си, след кратко време пак се затваряше от нова растителност, която почти виждаха да израстеш пред очите им.
— Няма значение — казваше Хосе-Аркадио Буендия, — важното е да не изгубим посоката.
Винаги зависим от компаса, той продължи да води своите мъже към невидимия север, докато успяха да излязат от омагьосаната област. Беше плътна нощ, беззвездна, но тъмнината бе просмукана с някакъв нов и чист въздух. Изтощени от продължителния преход, те окачиха хамаците и спаха дълбоко за пръв път от две седмици. Когато се пробудиха под вече извисилото се слънце, останаха изумени от захлас. Насреща им, заобиколен с папрати и палми, бял и прашен сред мълчаливата светлина на утрото, стоеше огромен испански галеон. Леко полегнал на десния си борд, а от недокоснатите му мачти сред въжета, украсени с орхидеи, висяха мръсни дрипи от платната. Корпусът, покрит с излъскана броня от вкаменени прилепала9 и нежен мъх, стоеше здраво забит в каменистата земя. Целият скелет сякаш заемаше една свойствена за него среда, едно пространство от самота и забрава, недостъпно за пороците на времето и навиците на птиците. Участниците в експедицията изследваха с мълчалив плам вътрешността му, но и там нямаше нищо друго освен гъста гора от цветя.
Намирането на галеона, признак за близостта на морето, прекърши устрема на Хосе-Аркадио Буендия. Той считаше за някаква подигравка на палавата си съдба факта, че с цената на безброй самопожертвувания и мъки е търсил морето, без да го намери, и го намира сега, без да го търси, изпречено на пътя му като непреодолима преграда. Много години по-късно полковник Аурелиано Буендия отново прекоси областта, когато тя беше вече редовен пощенски път, и единственото, което намери от кораба, бе овъгленият му скелет сред поле от макове. Едва тогава, убеден, че оная история не е била рожба на бащиното му въображение, той се запита как е могъл галеонът да навлезе до тая точка на сушата. Но Хосе-Аркадио Буендия не се замисли върху тоя въпрос, когато след още четири дни пътуване откри морето на дванайсет километра от галеона. Мечтите му свършиха пред това пепелявоцветно, пенливо и мръсно море, което не заслужаваше рисковете и самопожертвуванията на неговото премеждие.
— Мамка му! — извика той. — Макондо е заобиколено с вода отвсякъде.
Мисълта за полуостровно Макондо преобладаваше дълго време, вдъхновявана от произволната карта, която Хосе-Аркадио Буендия начерта при завръщането от експедицията. Нахвърли я гневно, злонамерено, преувеличавайки трудностите за връзка със света, сякаш да накаже сам себе си заради пълната липса на усет, с която избра мястото.
— Никога няма да стигнем никъде — оплакваше се той пред Урсула. — Тук ще си изгнием приживе, без да получим облагите на науката.
Тази увереност, предъвквана месеци наред в стаичката на лабораторията, го накара да замисли проекта да премести Макондо на по-подходящо място. Но тоя път Урсула изпревари трескавите му кроежи. С тайния и неумолим труд на мравчица тя настрои жените от селото срещу приумиците на мъжете им, които вече подхващаха приготовления за местенето. Хосе-Аркадио Буендия не разбра кога точно, нито поради какви враждебни сили предначертанията му се омотаха в неразбория от съображения, затруднения и увърталия, докато се превърнаха чисто и просто в самозалъгване. Урсула го наблюдаваше с невинно внимание и дори почувствува известно състрадание към него сутринта, когато го намери в дъното на стаичката да мечтае полугласно за местенето и да поставя в истинските им сандъци частите на лабораторията. Остави го да привърши. Без някакъв упрек тя го остави да закове сандъците и да изпише върху тях началните си букви с натопената в мастило стиска трева, но вече знаеше, че той знае (защото го чу да казва сред глухите си монолози), че мъжете от селището няма да го последват в неговото начинание. Едва когато започна да откачва вратата на стаичката, Урсула се осмели да попита защо го прави, а той й отвърна с известна горчивина:
9