Въпреки своето победоносно завръщане, полковник Аурелиано Буендия не се въодушевяваше от привидностите. Войските на правителството изоставяха укрепленията без съпротива и това пораждаше у либералното население самозаблуда за победа, която не беше изгодно да се разколебава, но революционерите знаеха истината, а полковник Аурелиано Буендия — повече от всеки друг. Макар че в този момент държеше над пет хиляди мъже под свое командуване и владееше два щата от крайбрежието, той съзнаваше, че е сгащен до морето и наврян в такова объркано политическо положение, че когато заповяда да се възстанови църковната кула, разпердушинена от оръдеен изстрел на армията, отец Никанор рече от своето легло на болник:
— Това е безсмислица — бранителите на вярата Христова разрушиха храма, а масоните нареждат да бъде възстановен.
Търсейки някоя пролука за измъкване, той прекарваше часове наред в помещението на телеграфа в съвещания с командирите на други укрепления и всеки път излизаше с все по-определеното впечатление, че войната се е запънала. Когато се получаваха вести за нови победи на либералите, възвестяваха ги с ликуващи разпоредби, но той мереше по картите истинския им обхват и разбираше, че неговото войнство прониква в селата, защищавайки се от маларията и комарите, и напредва в посока, обратна на действителността.
— Губим си времето — оплакваше се пред офицерите си. — Докато ония негодници от партията просят някой стол в конгреса, само ще си губим времето. — В безсънни нощи, проснат по очи в хамака, в същата стая, където лежа осъден на смърт, той извикваше в паметта си образите на облечените в черно адвокати, които напускат президентския дворец в хладината на ранни зори, с вдигната до ушите яка и търкат ръце, и шушукат, дирейки убежище в зловещите разсъмващи кафенета, за да умуват какво искал да каже президентът, когато рекъл „да“, или какво искал да каже, когато казал „не“, и да предполагат дори онова, което президентът си мислел, когато казал нещо съвсем различно, а той си пъдеше комарите при трийсет и пет градуса температура и усещаше как се приближава грозното утро, когато ще трябва да даде на своите мъже заповед да се хвърлят в морето.
В една несигурна нощ, когато Пилар Тернера пееше на двора с войската, той поиска да му прочете бъдещето на карти. „Пази си устата — това бе всичко, което изкара черно на бяло Пилар Тернера, след като три пъти хвърли и прибра картите. — Не знам какво ще рече, ама знакът е много ясен: пази си устата.“ Два дни по-късно някой даде на един ординарец голяма чаша кафе без захар и ординарецът я даде на друг, и той на трети, докато от ръка на ръка стигна в кабинета на полковник Аурелиано Буендия. Не бе искал кафе, но нали беше там, полковникът го изпи. То съдържаше заряд от орех за повръщане, достатъчен кон да утрепе. Когато го занесоха в къщата, беше корав и извит на дъга, а езикът му прехапан между зъбите. Урсула се пребори за него със смъртта. След като му прочисти стомаха с церове за повръщане, тя го зави в горещи одеяла и два дни му дава яйчени белтъци, чак докато разсипаното тяло възстанови обичайната си температура. На четвъртия ден беше вън от всякаква опасност. Против волята си, под натиска на Урсула и офицерите, той лежа още седмица в леглото. Едва тогава узна, че не бяха изгорили стиховете му. „Не исках да избързвам — обясни Урсула. — Онази вечер, когато щях да подпаля пещта, си рекох, че е по-добре да изчакам да донесат трупа.“ Сред лютата мъгла на оздравяването, обкръжен от прашните кукли на Ремедиос, в четенето на своите стихове, полковник Аурелиано Буендия възкреси решителните мигове от битието си. И отново прописа. В течение на много часове, настрана от стрясканията на една война без бъдеще, той разреши в римувани стихове своите преживелици край брега на смъртта. Тогава мислите му станаха толкова ясни, че можа да ги изследва налице и наопаки. Една вечер каза на полковник Херинелдо Маркес:
— Едно нещо ми кажи, наборе — за какво се биеш?
— Че за какво ще е, наборе — отговори полковник Херинелдо Маркес, — за великата либерална партия.
— Блазе ти на тебе, че го знаеш — отговори той. — Аз, за себе си, едва сега разбирам, че се бия от гордост.
— Това е лошо — каза полковник Херинелдо Маркес.
Тревогата му развесели полковник Аурелиано Буендия.
— Естествено — рече той. — Но все пак по-добре това, отколкото човек да не знае за какво воюва. — Погледна го в очите и добави усмихнат: