Полковник Херинелдо Маркес беше търпелив човек.
— Пак ще настоявам — каза той. — Рано или късно ще те склоня. — Продължи да посещава къщата. Заключена в спалнята, прехапала един таен плач, Амаранта пъхаше пръсти в ушите си, за да не слуша гласа на кандидата, който разказваше на Урсула последните вести от войната, и макар не умираше да го види, намираше сили да не излиза пред него.
Тогава полковник Аурелиано Буендия разполагаше с време да изпраща през две седмици по един подробен доклад в Макондо. Но само веднъж, почти осем месеца след като бе заминал, Урсула му писа. Нарочен пратеник отнесе в къщата запечатан с червен восък плик, в който имаше една хартия, изписана с изящния краснопис на полковника: Пазете много татко, защото скоро ще умре. Урсула се разтревожи. „Щом Аурелиано казва, Аурелиано го знае“ — каза тя. И помоли да й помогнат да отнесе Хосе-Аркадио Буендия в спалнята му. Не само беше толкова тежък, както винаги, но в продължителния престой под кестена бе развил способността да увеличава доброволно теглото си до такава степен, че седем мъже не смогнаха да го повдигнат и трябваше да го тътрят до леглото. Зловоние на пресни гъби, на дървенушки, на старинен и вглъбен живот под открито небе просмука въздуха на спалнята, щом започна да го вдишва великанският старец, огрубял от слънцето и дъжда. На другия ден топ не осъмна в леглото. След като го търси из всички стаи, Урсула го намери отново под кестена. Тогава го вързаха за леглото. Въпреки своята непокътната сила, Хосе-Аркадио Буендия не беше в състояние да се бори. Всичко му беше безразлично. Ако се върна при кестена, то не бе по негова воля, а по навик на тялото. Урсула се грижеше за него, даваше му да яде, носеше му известия от Аурелиано. Но в действителност отдавна единственият човек, с когото той можеше да има досег, бе Пруденсио Агилар. Станал вече почти на прах от дълбоката грохналост в смъртта, Пруденсио Агилар по два пъти на ден отиваше да разговаря с него. Говореха за петли. Обещаваха си да открият развъдник за великолепни птици, не толкова за да се наслаждават на някакви победи, от които тогава не биха се нуждаели, а за да имат нещо, с което да се развличат в отвратително скучните недели на смъртта. Именно Пруденсио Агилар го чистеше, даваше му да яде и му носеше чудни вести за някакъв непознат, който се наричал Аурелиано, и който бил полковник във войната. Когато биваше сам, Хосе-Аркадио Буендия се разтушаваше със съня за безкрайните стаи. Сънуваше, че става от леглото, отваря вратата и минава в друга стая, еднаква, със същото легло с табла от ковано желязо, със същия стол от ракита и със същата картинка на Богородица Изцелителка върху стената в дъното. От тази стая минаваше в друга, съвсем същата, чиято врата отваряше, за да мине в друга съвсем същата, и после в друга, съвсем същата, и тъй до безкрайност. Харесваше му да ходи от стая в стая, като в някакво дълго тясно помещение с успоредни огледала, чак докато Пруденсио Агилар го докосне по рамото. Тогава се връщаше от стая в стая, събуждайки се назад, изминаваше обратния път и заварваше Пруденсио Агилар в стаята на действителността. Ала една нощ, две седмици след като го отнесоха в леглото, Пруденсио Агилар го докосна по рамото в средната стая и той завинаги остана там, повярвал, че онази е действителната стая. Сутринта Урсула му носеше закуската, когато видя, че по пруста приближава някакъв мъж. Беше дребен и набит, с костюм от черно сукно и също тъй черна шапка, огромна, нахлупена чак до меланхолиите очи. „Боже мой — помисли Урсула. — Бих се заклела, че е Мелкиадес.“ Беше Катауре, братът на Виситасион, който напусна къщата, бягайки от чумата-безсънница, и от който нямаше ни вест, ни кост. Виситасион го попита защо се е върнал, а той й отговори на своя тържествен език:
— Дошъл съм за погребението на царя.
Тогава влязоха в стаята на Хосе-Аркадио Буендия, разтърсиха го с все сила, извикаха на ухото му, сложиха огледало пред ноздрите му, ала не можаха да го пробудят. Не след дълго, когато дърводелецът му вземаше мярка за ковчега, видяха през прозореца, че ръми дъждец от ситни жълти цветенца. Цяла нощ те падаха в безмълвна буря върху селището и затрупаха покривите и затиснаха вратите, и задушиха животните, които спяха на открито. Толкова цветя паднаха от небето, че улиците осъмнаха застлани с плътен юрган и трябваше да ги разчистят с лопати и гребла, за да може да мине погребението.
Седнала в ракитовия стол-люлка, с недовършено ръкоделие в скута, Амаранта се любуваше на Аурелиано-Хосе, който, наплескал брадичката си с пяна, заглаждаше бръснача на каиша, та да се обръсне за пръв път. Разкървави пъпките, поряза горната си устна, мъчейки се да оформи някакъв мустак от рус мъх, и въпреки всичко си остана същият както преди, но усърдието му остави у Амаранта впечатлението, че от онзи миг той бе почнал да старее.