— Същински Аурелиано, когато беше на твоята възраст — каза тя. — Вече си цял мъж.
Беше възмъжал отдавна, от вече далечния ден, в който Амаранта повярва, че той е още дете, и продължи да се съблича в банята пред него, както беше правила, както беше свикнала да прави, откак Пилар Тернера й го връчи да го доотгледа. Първия път, когато я видя, привлече вниманието му единствено дълбоката вдлъбнатина между гърдите й. Тогава беше толкова невинен, че попита какво й се е случило и Амаранта се престори, че дълбае с върха на пръстите си гръдта и отговори:
— Копаха, копаха и копаха.
След време, щом се посъвзе от самоубийството на Пиетро Креспи и отново започна да се къпе с Аурелиано-Хосе, той вече не обръщаше внимание на вдлъбнатините, а на това, че изпита едно непознато потръпване при вида на онези великолепни гърди с морави зърна. Още от съвсем малък имаше навика да напуска хамака и да осъмва в леглото на Амаранта, чийто досег имаше добродетелта да разсейва страха от тъмнината. Но от деня, в който осъзна нейната голота, не страхът от тъмнината го подтикваше да се мушва под мрежата й срещу комари, а копнежът да усети призори хладното дишане на Амаранта. Една предутрин, горе-долу по времето, когато тя отблъсна полковник Херинелдо Маркес, Аурелиано-Хосе се пробуди от усещането, че въздух не му достига. Усети пръстите на Амаранта като горещи и припрени червейчета, които търсеха неговия корем. Преструвайки се на заспал, промени положението си, че да отстрани всякакво затруднение, и тогава почувствува как ръката без черната превръзка се гмурва сякаш сляпо мекотело между водораслите на неговата притома, Макар привидно да се правеха, че не знаят онова, което и двамата знаеха, и което всеки знаеше, че другият знае, от оная нощ насетне те бяха обвързани от ненарушимо съзаклятничество. Аурелиано-Хосе не можеше да мигне, докато не чуеше полунощния валс на часовника в гостната, а зрялата девица, чиято кожа почваше да се натъжава, нямаше и миг покой, докато не усетеше да се плъзва под мрежата против комари онзи лунатик, когото бе отгледала, без да й мине през ум, че той ще бъде временно успокояващо средство за нейната самота. Тогава не само спяха заедно, разменяйки си изнурителни милувки, но се и преследваха из ъглите на къщата и се заключваха в спалните по всяко време, в постоянно състояние на нестихваща възбуда. Един следобед Урсула за малко не ги изненада, когато влезе в хамбара, а те започваха да се целуват.
— Много ли обичаш леля си? — най-невинно запита тя Аурелиано-Хосе.
Той отговори утвърдително: „да“.
— Добре правиш — заключи Урсула, доизмери брашното за хляба и се върна в кухнята.
Това изтръгна Амаранта от нейното бълнуване. Разбра, че е отишла прекалено далеч и вече не си играе с дете, а цамбурка из есенна страст, опасна и без бъдеще, и я сряза с един замах. Аурелиано-Хосе, който тогава завършваше военното си обучение, накрая се примири с действителността и отиде да спи в казармата. В събота отиваше с войниците в дюкяна на Катарино.
Скоро взеха да идват противоречиви вести за войната. Докато самото правителство признаваше, че бунтът напредва, офицерите от Макондо имаха поверителни доклади за скорошната неизбежност на един договорен мир. В началото на април нарочен пратеник удостовери самоличността си пред полковник Херинелдо Маркес. Потвърди му, че наистина партийните ръководители установили връзки с бунтовническите командири от вътрешността на страната и че скоро щели да уговорят примирието срещу три министерства за либералите, малцинствено представителство в парламента и всеобщо помилване за бунтовниците, които сложат оръжие. Пратеникът носеше строго поверителна заповед от полковник Аурелиано Буендия, който не беше съгласен с условията за примирие. Полковник Херинелдо Маркес трябвало да подбере петима от най-добрите си мъже и да се приготви да напусне с тях страната. Заповедта бе изпълнена в най-дълбока предпазливост. Седмица преди да се оповести споразумението, и то сред буря от противоречиви слухове, полковник Аурелиано Буендия и десет доверени нему офицери, между които полковник Роке Карнисеро, тихомълком пристигнаха след полунощ в Макондо, разпръснаха гарнизона, закопаха оръжията и унищожиха архивите. Призори те бяха напуснали селището заедно с полковник Херинелдо Маркес и петимата му офицери. Това бе толкова бързо и поверително действие, че Урсула научи едва в последния час, когато някой похлопа леко върху прозореца на спалнята и прошушна: „Ако искате да видите полковник Аурелиано Буендия, още сега се покажете на вратата.“ Урсула скочи от леглото и излезе на вратата по нощница, но само успя да долови галопирането на кавалерийския отряд, който напускаше селището сред безмълвен облак прах. Чак на другия ден тя разбра, че Аурелиано-Хосе е заминал с баща си.