Десет дни след като съвместно комюнике на правителството и опозицията разгласи края на войната, дойдоха вести за първото въоръжено въстание на полковник Аурелиано Буендия край западната граница. Неговите оскъдни и зле въоръжени сили бяха разпръснати за по-малко от седмица. Но в течение на същата година, докато либерали и консерватори се мъчеха да накарат страната да повярва в примирието, той опита още седем метежа. Една нощ обстрелва с оръдия Риоача от една двумачтова платноходка и гарнизонът за наказание изкара от леглата и разстреля четиринайсетте най-първи либерали в селището. Над петнайсет дни държа една погранична митница и оттам отправи към населението призив за всеобща война. Друга от неговите експедиции се лута три месеца из селвата с безсмисленото намерение да прекоси над хиляда и петстотин километра девствени земи, за да провъзгласи войната в столичните предградия. Веднъж той беше на по-малко от двайсет километра от Макондо, обаче правителствените патрули го принудиха да навлезе из планината съвсем близо до омагьосаната област, където преди много години баща му намери вкаменелостите от испанския галеон.
До това време умря Виситасион. Направи си удоволствието да умре от естествена смърт, след като от страх пред безсъницата се беше отказала от престола, и последната й воля бе да изровят под леглото й спестените за повече от двайсет години заплати и да ги изпратят на полковник Аурелиано Буендия, за да продължи войната. Но Урсула не си направи труд да извади въпросните пари, защото из ония дни се носеше слухът, че полковник Аурелиано Буендия бил убит в засада близо до столицата на провинцията. Официалното известие — четвърто за по-малко от две години — се считаше за вярно в продължение на почти шест месеца, тъй като нищо друго не се знаеше за него. Изведнъж, когато Урсула и Амаранта бяха наложили нова жалейка върху предишните, дойде смайващата вест. Полковник Аурелиано Буендия бил жив, но уж се отказал да додява на правителството в своята страна и се бил присъединил към победния федерализъм в други републики на Карибието, Появяваше се под различни имена все по-далече от своя край. После щеше да се узнае, че мисълта, която тогава го въодушевяваше, бе обединяването на федералистките сили в Средна Америка, за да смете консерваторските управи от Аляска до Патагония. Първото пряко известие, което Урсула получи от него, години след като беше заминал, бе изпомачкано и изцапано писмо, което дойде от ръка на ръка чак от град Сантяго в Куба.
— Изгубихме го завинаги — възкликна Урсула, щом го прочете. — Както е тръгнал, ще кара Колелата на край света.
Човекът, пред когото го изрече, първият, на когото показа писмото, беше генералът-консерватор Хосе-Ракел Монкада, кмет на Макондо откак свърши войната.
— Тоя Аурелиано — подхвърли генерал Монкада — жалко, че не е консерватор. — Възхищаваше се истински от него. Както много цивилни консерватори, тъй и Хосе-Ракел Монкада изкара войната, защищавайки своята партия, и достигна генералското звание на полесражението, макар да нямаше военно призвание. Напротив, също както много от своите съпартийци, беше противник на военщината. Считаше хората на оръжието за безпринципни, мързеливци, сплетници и честолюбци, майстори да омотават цивилните, за да процъфтяват в безредието. Умен, привлекателен, налят с кръв, човек на хапването и запалянко по боевете с петли, за известно време той бе най-страшният противник на полковник Аурелиано Буендия. Успя да наложи своята власт над професионалните военни в голяма част от побрежието. Веднъж, когато от стратегически изгоди се видя принуден да отстъпи едно укрепление в ръцете на полковник Аурелиано Буендия, той му остави две писма. В едното много обстойно, го приканваше на съвместна борба за очовечаване на войната. Другото писмо беше за съпругата му, която живееше в областта на либералите, и го остави с молба да бъде пратено до предназначението му. Оттогава, дори в най-свирепите периоди на войната, двамата военачалници уговаряха примирия за размяна на пленници. Това бяха затишия с известна празнична обстановка, които генерал Монкада използваше да учи полковник Аурелиано Буендия да играе шах. Станаха големи приятели, дотолкова, че обмисляха възможността да съгласуват хората от народа и в двете партии, да премахнат влиянието на военните и на професионалните политици, да установят един човеколюбив строй, който да използва най-доброто от всяко учение. След края на войната, докато полковник Аурелиано Буендия се измъкваше през клисурите на постоянната подривна дейност, генерал Монкада бе назначен управител на Макондо. Облече цивилния си костюм, подмени военните с невъоръжени полицейски агенти, накара да се зачитат законите за помилването и подпомогна някои семейства на либерали, убити във военни походи. Издействува Макондо да бъде издигнато в общинска единица и затова той стана първият му кмет и създаде обстановка на доверие, която накара хората да мислят за войната като за някакъв нелеп кошмар от миналото. Отец Никанор, стопен от чернодробните трески, бе заместен от отец Коронел43, когото наричаха Зверчето, стар боец от първата федералистка война. Бруно Креспи, женен за Ампаро Москоте и чийто магазин за играчки и музикални инструменти не се уморяваше да процъфтява, построи театър, който испанските театрални трупи включиха в своите обиколки. Това беше обширен открит салон, с дървени скамейки, кадифена завеса с гръцки маски и три каси, наподобяващи лъвски глави, през чиито зинали уста се продаваха билети. Пак по това време бе възстановена сградата на училището. С него се зае дон Мелчор Ескалона, стар учител, изпратен от тресавището, който караше неприлежните ученици да вървят по колене из настлания със ситни камъчета двор и караше дърдорковците да ядат лютиви чушки за угода на родителите. Аурелиано Втори и Аркадио Втори, своеволните близнаци на Санта София де ла Пиедад, бяха първите, които седнаха в класната стая със своите плочи и калеми и с алуминиевите си канчета, белязани с техните имена. Ремедиос, наследила чистата красота на майка си, започваше да става известна като Ремедиос красивата. Въпреки времето, застъпващите се жалейки и натрупаните огорчения Урсула се съпротивяваше на старостта. Подпомагана от Санта София де ла Пиедад, бе дала нов тласък на сладкарската си промишленост и не само възвърна за няколко години състоянието, което нейният син изхарчи във войната, но и отново натъпка с чисто злато заровените в спалнята кратуни. „Докато господ-бог ми дава живот — обичаше да казва тя, — няма да липсват пари в тая лудница.“ Тъй вървяха нещата, когато Аурелиано-Хосе избяга от федералистките войски на Никарагуа, записа се в екипажа на един германски кораб и се появи в кухнята на къщата, набит като кон, мургав и барачест като индианец и с тайното решение да се ожени за Амаранта.