— Нима човек може да се ожени за леля си? — попита учуден.
— Не само че може — отговори му един войник, — но ние водим тая война срещу поповете да може човек да се жени и за собствената си майка.
Петнайсет дни по-късно той избяга от войската. Завари Амаранта по-смачкана, отколкото в спомена, по-меланхолна и по-срамлива и вече наистина отминаваща последния завой на зрелостта, но по-трескава от всякога в тъмнотиите на спалнята и по-предизвикателна от всякога в нападателността на своята съпротива.
— Тъпак си ти — казваше му Амаранта, уморена от неговите преследвания. — Нима не знаеш, че човек може да се ожени за леля си само с нарочно позволение от папата.
Аурелиано-Хосе обещаваше да отидел в Рим, обещаваше да обиколял Европа на колене и да целувал сандалите на върховния първожрец само и само тя да спусне подвижните си мостове.
— Не е само това — бранеше се Амаранта. — Там е работата, че децата ще се родят със свинска опашка.
Аурелиано-Хосе беше глух за този довод.
— Ако ще и тапири да се раждат — умоляваше я той.
Една предутрин, надвит от непоносимата болка на подтисканата мъжественост, той отиде в дюкяна на Катарино. Намери някаква жена с отпуснати гърди, ласкава и евтина, която го усмири за известно време. Опита се да приложи спрямо Амаранта лечение чрез подценяване. Виждаше я в пруста да шие на ръчна машина, която бе научила да ползва с възхитителна сръчност, и не й проговорваше нито дума. Амаранта се почувствува освободена от една ненужна тежест и тя самата не разбра защо тогава отново взе да мисли за полковник Херинелдо Маркес, защо възкресяваше с такава носталгия подиробедите с китайски дами и защо стигна дотам, че да го желае като мъж в спалнята си. През нощта, когато не можа да издържи повече оная преструвка на безразличие и пак отиде в стаята на Амаранта, Аурелиано-Хосе не си представяше колко много почва е изгубил. Тя го отблъсна с неотстъпчива решимост и захлопна завинаги мандалото на спалнята си.
Няколко месеца след завръщането на Аурелиано-Хосе в къщата се представи една пищна, ухаеща на жасмин жена, с около петгодишно дете. Твърдеше, че било син на полковник Аурелиано Буендия и че го носела да го кръсти Урсула. Никой не се усъмни в произхода на онова дете без име: беше също като полковника по времето, когато го заведоха да види леда. Жената разказа, че се било родило с отворени очи и гледало хората с преценката на възрастен човек и че я плашел неговият начин да впива поглед в предметите, без да примигва.
— Бащичко — каза Урсула. — Остава да накара столовете да се търкулват само щом ги погледне.
Кръстиха го Аурелиано и добавиха презимето на майката, защото законът не му позволяваше да носи презимето на бащата, докато последният не го признае. Генерал Монкада стана кръстник. Макар че Амаранта настоя да й го оставят да го доотгледа, майката се противопостави.
Урсула тогава не знаеше за обичая да се пращат девици в спалните на воините, както се пускат кокошки на изящните петли, но в течение на същата година го научи: девет други сина на полковник Аурелиано Буендия бяха отведени в къщата, за да бъдат кръстени. Най-големият, необикновен и мургав, със зелени очи, който нямаше нищо общо с бащиното семейство, бе прехвърлил десет години. Заведоха деца от всички възрасти, от всички цветове, но всички мъжки и всички с такъв самотнически вид, че не позволяваше да се постави под съмнение родството. Само две се различаваха от купа. Едното, прекалено едро за възрастта си, направи на пух и прах вазите и няколко чинии от сервиза, защото ръцете му, изглежда, имаха свойството да трошат всичко, каквото докоснат. Другото беше русоляво, със същите гълъбовосини очи на майката, и чиято коса бяха оставили дълга и с къдрици като на жена. Влезе в къщата съвсем по свойски, сякаш беше отрасъл в нея, отиде право до една ракла в спалнята на Урсула и настоя:
— Искам балерината с пружина.
Урсула се изплаши. Отвори раклата, разтършува между старомодните прашни вещи от времето на Мелкиадес и намери увита в чифт женски чорапи балерината с пружина, която някога Пиетро Креспи донесе в къщата и за която никой не бе си спомнял повторно. За по-малко от дванайсет години кръстиха с Аурелиановото име и майчиното презиме всички синове, които полковникът пръсна на длъж и на шир по землищата на войната: седемнайсет. Отначало Урсула пълнеше джобовете им с пари и Амаранта се мъчеше да ги остави при себе си. Но накрая се ограничаваха само да им правят по един подарък и да им стават кръстници.