Выбрать главу

— И като ги кръстим, си изпълняваме дълга — казваше Урсула и отбелязваше в тефтерче името и адреса на майките и месторождението на децата. — Аурелиано сигурно добре си води сметките, тъй че той ще решава, като се върне.

По време на обеда, одумвайки с генерал Монкада онази смайваща плодовитост, тя изказа желание полковник Аурелиано Буендия да се върне някога, за да събере всичките си синове в къщата.

— Не се тревожете — рече загадъчно Монкада. — Ще си дойде по-скоро, отколкото си мислите.

Онова, което генерал Монкада знаеше и не поиска да разкрие на обеда, беше, че полковник Аурелиано Буендия бил на път да застане начело на най-продължителния, най-задълбочения и най-кървавия бунт от всичките, които е подхващал дотогава.

Положението отново стана толкова напрегнато, както в месеците, предшествувани първата война. Борбите с петли, насърчавани от самия кмет, бяха прекратени. Капитан Акилес Рикардо, началник на гарнизона, на дело пое общинската власт. Либералите го посочиха, че е провокатор.

— Нещо страшно ще става — казваше Урсула на Аурелиано-Хосе. — Не излизай на улицата след шест часа вечерта.

Молбите й останаха напразни. Аурелиано-Хосе, също както Аркадио по едно време, вече не й принадлежеше. Като че завръщането в къщата, възможността да съществува, без да се притеснява за катадневните нужди, бяха пробудили у него сластолюбивото нехайническо призвание на чичо му Хосе-Аркадио. Неговата страст по Амаранта угасна, без да остави белези. Ходеше малко без посока, играеше билярд, понасяше своята самота със случайни жени, ограбвайки пролуките, където Урсула забравяше скътани пари. Взе да се връща в къщата само за да се преоблича.

— Всички са еднакви — вайкаше се Урсула. — Отначало растат много добре, послушни са и свестни и изглеждат неспособни муха да убият, ама набоде ли им едва-едва брадата, и се погубват.

Обратно на Аркадио, който никога не научи истинския си произход, той узна, че е син на Пилар Тернера, която му беше закачила един хамак, за да спи подиробедите у дома й. Бяха по-скоро заговорници в самотата, отколкото майка и син. Пилар Тернера бе изгубила и помен от всякаква надежда. Смехът й беше придобил призвуците на орган, гърдите й бяха рухнали под погнусата от случайните милувки, коремът и бедрата й станаха жертва на нейната неповторима участ на споделяна жена, но сърцето й старееше без горчилка. Дебела, бъбрива, с превземки на матрона в немилост, тя се отказа от безплодната самоизмама е картите и намери вир от утеха в чуждата любов. В дома, където Аурелиано-Хосе спеше през следобедната си почивка, момичетата от махалата посрещаха своите ненадейни любовници.

— Дай ми стаята, Пилар — казваха й просто те, когато вече бяха вътре.

— Разбира се — отвръщаше Пилар. И ако присъствуваше някой, тя му обясняваше:

— Щастлива съм, като знам, че хората са щастливи в леглото.

Никога не вземаше пари за услугата. Никога не отказваше услугата, както не я отказваше на безчетните мъже, които я бяха търсили дори в здрача на нейната зрелост, без да й предлагат пари, нито пък обич, и само в редки случаи — наслада. Петте й дъщери, наследили една пламтяща кръв, се изгубиха по стръмнините на живота още в ранна младост. От двамата сина, които смогна да отгледа, един умря, сражавайки се във войнството на полковник Аурелиано Буендия, а другият бе ранен и заловен на четиринайсет години, когато се мъчел да открадне кафез с кокошки в някакво селище из тресавището. В известен смисъл Аурелиано-Хосе бе високият и мургав мъж, който в продължение на половин век й оповестяваше кралят с чашите и който, както всички пратени от тестетата, стигна до нейното сърце, когато вече беше белязан от знака на смъртта. Тя го видя на картите.

— Не излизай довечера — му каза. — Остани да спиш тука, че Кармелита Монтиел се умори да ме моли да съм я вкарала в стаята ти.

Аурелиано-Хосе не схвана дълбокия умолителен смисъл, който имаше онова предложение.

— Кажи й да ме чака в полунощ — каза той.

Отиде в театъра, където една испанска трупа оповестяваше Камата на Ел Соро.44 В действителност беше творбата на Сориля с променено по заповед на капитан Акилес Рикардо име, защото либералите наричаха готи консерваторите. Едва в момента, когато подаваше на вратата билета си, Аурелиано-Хосе разбра, че капитан Акилес Рикардо и двама войници, въоръжени с пушки, претърсваха посетителите.

вернуться

44

Хосе Сориля-и-Морал, испански поет и романтик (1817—1893), едно от най-известните произведения в обширното му творчество е драмата в стихове „Камата на гота“.