Съдебните заседатели се оттеглиха да размишляват, когато тия думи още отекваха из пределите на превърнатото в казарма училище. Посред нощ генерал Хосе-Ракел Монкада бе осъден на смърт. Полковник Аурелиано Буендия въпреки бурните упреци на Урсула отказа да замени наказанието. Малко преди разсъмване той посети осъдения в стаята с прангите.
— Помни, наборе — му каза, — че не те разстрелвам аз. Разстрелва те революцията.
Генерал Монкада дори не стана от нара, когато го видя да влиза.
— Върви на майната си, наборе — отвърна той.
До тоя миг, откак се бе завърнал, полковник Аурелиано Буендия не беше си позволявал да го види със сърцето си. Учуди се колко много е остарял, учуди се от треперенето на ръцете му, от малко отегчителното примирение, с което очакваше смъртта, и изпита дълбоко презрение към самия себе си, което обърка с едно начало на състрадание.
— По-добре от мене знаеш — каза той, че всеки военен съвет е нагласена работа и че всъщност трябва да плащаш престъпленията на други, защото тоя път ще спечелим на всяка цена войната. Ти, на мое място, не би ли направил същото?
Генерал Монкада се надигна да избърше с пеша на ризата дебелите си очила от костенуркова черупка.
— Вероятно — каза той. — Но мене ме тревожи не че ме разстрелваш, защото в крайна сметка за хора като нас това е естествената смърт. — Сложи очилата върху леглото и свали часовника си с верижка. — Тревожи ме — добави, — че от толкова омраза към военните, от толкова битки с тях, от толкова мислене по тях накрая си станал същия като тях. — Свали брачната си халка и медальона с Богородица Изцелителка и ги сложи при очилата и часовника.
— Както си тръгнал — заключи той, — не само ще станеш най-всевластният и кървав диктатор в нашата история, но ще разстреляш и добрата ми Урсула, за да се помъчиш да усмириш съвестта си.
Полковник Аурелиано Буендия остана равнодушен. Тогава генерал Монкада му връчи очилата, медальона, часовника и халката и промени глас.
— Но аз не те накарах да дойдеш, че да ти се карам — каза той. — Исках да те помоля за една услуга: да пратиш тия неща на жена ми.
Полковник Аурелиано Буендия ги прибра в джобовете си.
— Още ли е в Манауре?
— Още е в Манауре — потвърди генерал Монкада, — в същата къща зад черквата, където ти й изпрати онова писмо.
— Ще го направя с най-голямо удоволствие, Хосе-Ракел — каза полковник Аурелиано Буендия.
Когато излезе в синия въздух на мъглата, лицето му се овлажни както в друго едно разсъмване от миналото, и едва тогава разбра защо бе наредил присъдата да се изпълни в двора, а не до зида на гробището. Взводът, строен срещу вратата, му отдаде почести като на държавен глава.
— Вече може да го доведете — заповяда той.
Полковник Херинелдо Маркес пръв долови празнотата на войната. В положението си на граждански и военен началник на Макондо той водеше два пъти седмично телеграфни разговори с полковник Аурелиано Буендия. Отначало онези допитвания определяха хода на една война от плът и кръв, чиито съвършено ясни очертания позволяваха всеки момент да се установи безпогрешно точката, в която тя се намира, и да се предвидят бъдещите й насоки. Макар че никога не се оставяше да го замъкнат в областта на откровенията дори и най-близките му приятели, полковник Аурелиано Буендия запазваше тогава свойския тон, който позволяваше да бъде разпознат от другия край на линията. Много пъти той продължи разговорите отвъд предвидения срок и ги остави да се реят към разисквания от домашно естество. Полека-лека обаче, и то със засилване и разпростиране на войната, образът му се заличаваше в един свят от недействителност. Точките и чертичките на неговия глас ставаха все по-далечни и несигурни и се събираха и съчетаваха в думи, които постепенно губеха всякакъв смисъл. Полковник Херинелдо Маркес тогава се ограничаваше да слуша, подтиснат от впечатлението, че е в телеграфен допир с някакъв непознат и друг свят.
— Разбрано, Аурелиано — слагаше край с ключа. — Да живее либералната партия!
Накрая изгуби всякакъв досег с войната. Онова, което някога бе действително занимание, неудържима страст на младостта му, се превърна за него в далечен отклик — в празнота. Единственото му прибежище бе шивалнята на Амаранта. Посещаваше я всеки подиробед. Обичаше да съзерцава ръцете й, докато тя къдреше пяна от ризол на ръчната шевна машина, въртяна от Ремедиос красивата. Прекарваха дълги часове, без да продумат, доволни от взаимното си присъствие, но ако Амаранта се задоволяваше да поддържа вътрешно жив огъня на своето преклонение, той не знаеше какви са тайните кроежи на онова неразгадаемо сърце. Когато се разчу вестта за неговото завръщане, Амаранта се бе задушила от мъчителна притома. Но когато го видя да влиза в къщата, размесен с шумната свита на полковник Аурелиано Буендия, смазан от суровостта на изгнаничеството, състарен от възрастта и забравата, мръсен от пот и прахоляк, умирисан на стадо, грозен, лявата му ръка в кърпа, вързана през врата, тя усети, че й прималява от разочарование. „Боже мой — помисли си тя, — не тоя чаках аз.“ На другия ден обаче той отново дойде в къщата, избръснат и чист, с дъхащи на лавандулов одеколон мустаци и без окървавената кърпа през врата. Носеше й един молитвеник със седефени корици.