— Това е великото изобретение на нашето време.
Когато пиратът Френсиз Дрейк нападна Риоача в XVI век, прабабата на Урсула Игуаран толкова се изплаши от тревожното биене на камбани и топовните гърмежи, че изгуби самообладание и седна в едно запалено огнище. Обгарянията я превърнаха за цял живот в негодна съпруга. Можеше да сяда само накриво, натъкмена върху възглавнички, и вероятно нещо необичайно бе останало в походката и, защото никога вече не вървеше пред хората. Отказа се от всякакви обществени привички, обзета от натрапчивата мисъл, че тялото й излъчва миризма на пърлено. Зората я сварваше на двора, не смееше да заспи, понеже сънуваше, че англичаните с тесните свирепи бойни кучета се вмъкват през прозореца на спалнята и я подлагат на срамни мъчения с нажежени до червено железа. Мъжът й, арагонски търговец, от когото имаше две деца, търсейки начин да облекчи нейните ужаси, прахоса половината си дюкян за лекарства и забавления. Накрая разпродаде магазина и заведе семейството да живее далече от морето в едно селце на миролюбиви индианци, разположено в планинските разклонения, където построи на жена си спалня без прозорци, за да няма откъде да влизат пиратите от нейните кошмари.
В скритото селце открай време живееше един креол, тютюнопроизводител, дон Хосе-Аркадио Буендия, с когото прадядото на Урсула образува толкова доходно сдружение, че за няколко години направиха състояние. Векове по-късно праправнукът на креола се ожени за праправнучката на арагонеца. Затова всеки път щом Урсула излезеше от кожата си поради безумията на своя мъж, прескачаше триста години на случайности и проклинаше часа, в който Френсиз Дрейк бе нападнал Риоача. Това беше просто средство да излее мъките си, защото всъщност те бяха споени до смърт от една връзка много по-здрава, отколкото любовта: едно общо угризение на съвестта. Те бяха братовчеди помежду си. Бяха отраснали заедно в старинното селце, което предшествениците и на двамата с труда си и добрите обичаи бяха преобразили в едно от най-хубавите селища на провинцията. Макар че тяхната венчавка се предвиждаше още откак дойдоха на бял свят, когато изявиха желание да се оженят, самите им роднини се опитаха да попречат. Бояха се ония здрави издънки на две от векове преплетени раси да не преживеят срама да заченат игуани. Вече съществуваше един подобен страшен случай. Леля на Урсула, омъжена за чичо на Хосе-Аркадио Буендия, беше имала син, който прекара цял живот с бухнати и размъкнати гащи и умря в кръв, след като бе живял четирийсет и две години в най-чисто състояние на целомъдрие, защото се роди и порасна с хрущялна опашка сякаш тирбушон и метличка от косми на края. Една свинска опашка, която никоя жена никога не видя и която му струва живота, когато негов приятел-касапин му направи услугата да я отреже с брадвичка за разсичане на месо. Хосе-Аркадио Буендия, с лекомислието на своите деветнайсет години, разреши въпроса с две думи:
— Не ме е грижа, че ще имам прасенца, стига да говорят.
Тъй че се ожениха на едно празненство с духова музика и фойерверки, което трая три дни. Оттогава насетне щяха да бъдат щастливи, ако майката на Урсула не я беше ужасила с какви ли не зловещи предсказания относно нейното потомство, и то дотолкова, че успя да я принуди да не се наслаждава на съпружеството. Боейки се, че снажният и прихватничав съпруг ще я изнасили заспала, Урсула си туряше, преди да легне, едни груби гащи, които майка й стъкми от корабно платно и които бяха подсилени със система от преплетени ремъци, заключваща се отпред с дебела желязна тока. Тъй я караха месеци наред. Денем той пасеше своите петли за бой, а тя везеше на гергеф при майка си. Нощем се боричкаха по няколко часа с жадно настървение, което вече изглежда заместваше съпружеската близост, докато хорският усет не подуши, че става нещо нередно, и пусна слуха, че Урсула била все тъй девствена година подир сватбата, защото мъжът й бил безсилен. Хосе-Аркадио Буендия последен чу слуха.
— Виждаш ли, Урсула, какви ги приказват хората? — рече той на жена си съвсем спокойно.
— Остави ги да си приказват — рече тя. — Ние пък знаем, че не е вярно.
Тъй положението продължи без промяна още шест месеца до трагичната неделя, в която Хосе-Аркадио Буендия спечели един бой с петли срещу Пруденсио Агилар. Побеснял, възбуден от кръвта на своята птица, надвитият се отдръпна от Хосе-Аркадио Буендия, за да чуе цялото множество онова, което щеше да му каже: