Б си помисли, че все пак бе възможно Карлсон да е част от контрабандната организация и да е целял да ги подведе с предишната информация, която им бе предоставил. Единствената ѝ радост бе, че след това щеше да се подиграва на шефа си.
– Та какво щял да прави там горе Карлсон? – попита А.
Б му преразказа част от разговора си с шведа. А се разсмя гръмко.
– Няма да ти навреди да придобиеш някакви ясновидски способности. Не можеш ли да почерпиш малко от него?
– Той изчезна, дявол да го вземе! – тросна се отстъпчивата с не чак толкова отстъпчив тон, колкото обикновено.
Началникът ѝ я излъга, че ѝ съчувства. Той от своя страна щял да си стегне багажа и да се отправи към Мозамбик, където възнамерявал да посплаши шефа на граничната полиция, който също бил сред информаторите на ФРС.
– Стой си там горе и Меркел ще бъде доволна. Знам, че не ти е приятно, но какво да се прави. Аз пък ще обера всички овации, като неутрализираме тези петстотин кила. Всеки си има някаква роля, нали така?
Агент Б въздъхна. Сподели, че около нея имало само таксита, които със сигурност си караха перфектно по асфалт. Доколкото била разбрала обаче, не вършели никаква работа в саваната.
– Ами купи си един джип тогава – подхвърли шефът ѝ. – Или пък хеликоптер.
Хубавото на тая история с Карлсон бе, че бяха отпуснали повече пари на ФРС.
Да си купя джип ли – помисли си Б. – Много повече ми се иска да си купя нов живот.
– Ще видя какво мога да направя – заяви тя и затвори, без да се сбогува.
* * *
Оставаха около десет километра до чудотворния палатков лагер на Олекоринко, когато попаднаха в задръстване. Това е нормално, когато десет хиляди души едновременно се отправят към едно и също място, а пътят до там е толкова тесен, че едвам се разминаваш с насрещното движение. А от другата посока постоянно идваха коли, които вече се връщаха от лагера.
Съвсем не всички идваха с автомобили. Много караха мотори или мотопеди. Други пристигаха с колелета. Най-бедните пък вървяха пеша. Всеки път щом се чуваше цвърченето на волските птици, хората разбираха, че стадо африкански биволи се е приближило твърде много. Тогава всички, които не бяха в коли, се покатерваха на най-близкия автомобил – на предния капак или на покрива, или пък сядаха в скута на някого. Изчезнеха ли птиците, обичайното ниво на хаос се възвръщаше. Никой не се боеше от лъвове и леопарди. Те спяха през деня. А слоновете се виждаха и чуваха от разстояние.
От време на време колоната от автомобили помръдваше и джипът с тримата шведи и техния шофьор се придвижваше около петстотин метра напред, а после отново спираше.
Мъжът, който бе склонил да ги закара, се казваше Мейткини и се притесняваше, че няма да успее да се прибере навреме в лагера и да си върши работата като водач на сафари. Въпреки това не съжаляваше. Тримата му пътници бяха приятна компания. Пък и добре плащаха.
Алан седеше отпред. Бе взел назаем бинокъла на Мейткини и коментираше всичко, което видеше – от брадавичестата свиня до жирафите. Освен това четеше на глас от таблета новините от света извън саваната и успя да накара Мейткини да разкаже по-голямата част от историята на живота си.
Юлиус и Сабине седяха на първата редица седалки зад шофьора и допринасяха, доколкото можеха, за доброто настроение. На въпрос на Юлиус Мейткини отговори, че не е много сигурен, но по-скоро смята, че климатът в Серенгети не е подходящ за отглеждането на аспержи.
Шофьорът бил масай от Кения и за него не било обичайно да се подвизава от тази страна на границата. Предишните му пътници настоявали непременно да летят от Мусома. Той се опитал да ги разубеди, но те не пожелали да го послушат и той накрая се отказал. Най-късно на летището в Дар ес-Салаам на излизане от Танзания щеше да им стане ясно, че са влезли нелегално в страната.
– Чака ги седмица в килия и няколко хиляди долара глоба – обяви Мейткини.
– Или още няколко хиляди долара вместо килия? – подхвърли Алан.
Да, това можело и да свърши работа, но танзанийците били горди хора. Мейткини посъветва Алан да спазва законите на страната.
– Друго и през ум не ми е минавало – успокои го Алан.
Юлиус се въртеше отзад. Цялото това спазване на закони се разпространяваше от континент на континент като някаква епидемия.
Мейткини не го интересуваха разни фокуси или чудотворни лечения. Той вярваше в Бог и в способността на човека да живее в мир и хармония с дивите животни. Масаите вече от поколения наред не ловуваха. Преди момчетата ставали мъже чак след като убият първия си лъв. Сега ритуалът се състоеше в обрязване, а след него младежът трябваше да оцелее цяла година без покрив над главата. Който преминеше изпитанието, биваше провъзгласяван за масайски воин. Така се наричаха, макар никога да не воюваха.