Сабине бе объркана. Да не би тоя измамник с фокусите да отричаше вещерството? Та нали затова бе дошла тук. И бе довела и приятелите си. И Алан.
Изпълни я чувството, че пътуването до Танзания е било напразно. Или пък просто бяха избрали грешния човек, който да внесе нови идеи в бизнеса им и да ги развие. Ако да пиеш някаква светена течност, състояща се от разни корени, не беше вещерство, то тогава какво?
Направи голямата глупост да зададе точно този въпрос. Вместо да отговори, Олекоринко даде знак на бодигардовете си. Те направиха крачка към нея и още една. Да не би да смятаха да я...
В този момент Мейткини се изправи. Каза нещо на суахили. Звучеше много строго и бодигардовете се заковаха на място. Загледаха се към храстите извън палатката. Олекоринко не стори същото – беше под достойнството му, но остана с изправен гръб и закова с очи Мейткини.
Масаят по някакъв начин бе спечелил време за себе си и приятелите си. Нареди на Алан, Юлиус и Сабине незабавно да напуснат палатката и да се отправят към колата.
– Ама аз имам въпрос – обади се Алан.
– Не, нямаш – скара се Мейткини, а същевременно не изпускаше от очи Олекоринко. – Прави каквото ти казвам. Веднага!
Няколко минути по-късно вече напускаха чудотворния лагер. След още малко Мейткини се отпусна. Извини се на първо време за острия си тон, но ситуацията била по-опасна, отколкото Сабине и приятелите ѝ можели да предположат.
– Сега мога ли да кажа нещо? – попита Алан.
– Давай.
– Тоя там вярва ли си?
Мейткини си позволи да се усмихне.
– Радвам се, че не зададе този въпрос в палатката, Карлсон. В противен случай рязко щеше да спреш да старееш.
– Едва ли ще старея още кой знае колко. Как успя да ги накараш да не ни закачат?
– Казах им, че от африканското отровно дърво ги наблюдават и ще ги ужилят, ако не се успокоят.
– Африканското какво?
– Те ме разбраха. Разкопчах си горното копче на ризата, за да видят масайските ми накити. Повярваха, че някой от моето племе е наблизо и се е прицелил в тях. Навън имаше поне десет храста, скали или падини, измежду които можех да избирам. Вече би трябвало да са разкрили лъжата ми, но сега е твърде късно.
– Освен ако това зад нас не са те? – разтревожено се намеси Сабине.
Мейткини хвърли един поглед в огледалото за задно виждане и разпозна марката кола и рекламните стикери на предното стъкло.
– Не, това е кола под наем. С такива се движат туристите, но не и Олекоринко или такива като него.
– Африканското какво? – повтори Алан.
– Отровно дърво. От него извличаме отровата, с която мажем острието на копията си. Ако уцелиш с него седемстотинкилограмов бивол, ще го убиеш за десет секунди. За някой кльощав като Олекоринко ще е достатъчно и едно одраскване.
– А кои сте вие? – поинтересува се Сабине.
– Масаите.
– Вие не бяхте ли мирно настроени?
– Да, освен ако някой не се държи зле с нас.
– Например някой бивол?
– Да. Или пък шарлатанин.
ТАНЗАНИЯ, КЕНИЯ
Сабине все още не разбираше какво се е объркало. Самият Олекоринко нали беше вещер? Тя затова се представи за вещица.
– Работата е по-деликатна, отколкото изглежда, госпожице Сабине – каза Мейткини. – Искате ли да ви обясня?
– Да, благодаря.
Мейткини заразказва.
В цяла Африка се гледало с много лошо око на вещиците. С удоволствие ги пребивали до смърт. Или ги поливали с бензин и ги запалвали. Между другото, точно това възнамерявали да сторят със Сабине хората на Олекоринко. Затова се наложило да избягат така.
Сабине потрепери.
– Но аз четох за Кралицата в Найроби. Пишеше, че е вещица с луксозна къща и петнайсет автомобила. Звучеше, като да се гордее с професията си.
Мейткини я погледна приятно изненадан. Госпожица Сабине бе чувала за Кралицата? Само че тя не била вещица, а mganga. На много езици превеждали това наименование погрешно. Вещиците правели злини. Ако светкавица ударела някое село, обикновено това било дело на някоя вещица. В такива случаи викали някой пророк, който гледал на животински вътрешности, на огледала и понякога на стъклени сфери. След това той посочвал къде живее вещицата, хвърлила въпросната светкавица. После подпалвали както нея, така и къщата ѝ за всеки случай.
– Без доказателства? – изуми се Сабине.
– Не, не. Как без доказателства. Нали казах за пророка.
Вещиците обаче правели всичко възможно да отклонят вниманието от себе си. Или поне тези, които усещали, че са в зоната на опасност.
– Каква зона на опасност?
– Ами става дума предимно за жени на средна възраст. Много често вдовици, на които останалите жители от селото завиждат.