Всеки агент е наясно колко е безсмислено сам да следиш някого с кола. Преследвачите трябва да са поне двама и да се редуват. Единият да кара отпред, другият отзад. И постоянно да поддържат връзка по уоки-токи.
На тази безсмислена мисия обаче агентката беше сама. А пътят не бе никакъв път, бе по-скоро пътека за добитък. Рискът да я разкрият беше огромен.
Б караше на възможно най-голямо разстояние от джипа. Бе изгасила фаровете, за да не се отразяват в огледалото за задно виждане на шофьора пред нея. Не биваше обаче да изпуска шведите от поглед. По всяко време можеха да отбият някъде и тя да ги загуби завинаги.
Хич не беше лесно. Освен това все още я измъчваха мислите от снощи. Как се беше стигнало дотук? Движеше се сама по някакъв каменист полски път из саваната. Беше съвсем сама от всяка една гледна точка. Пък на всичкото отгоре трябваше да се крие. Сякаш работеше на пълен работен ден, за да разруши докрай и бездруго разрушения си живот.
В този момент от лоша ситуацията стана ужасяваща, защото преследваният от нея обект бе застанал по средата на пътя и я викаше, все едно бяха стари приятели.
Агент Б се замисли дали да не включи на задна и да избяга. Но нещата бяха сложни. Сто и една годишният враг можеше да се окаже и приятел? Щом като вече я бяха разкрили, се налагаше да смени тактиката, иначе никога нямаше да открие отговора на този въпрос.
Какво имаше да губи? Като се прибереше вкъщи, щеше да напусне. Дали да не започне работа в кварталната полиция? Ей това беше за нея. А какво щеше да стане, ако я заболеше зъб и се наложеше да посети клиниката на Франц?
Агентката потегли и доближи стареца и неговия джип. Слезе от колата и отиде до Алан, без да казва и дума.
– Добър ден, добър ден – поздрави я Алан. – Намерихте ли някакви хубави сгради, които да предложите на клиентите си?
Намираха се на последното място, което някой професионален брокер би посетил по работа.
Агент Б не бе преставала да се крие през последните седем години. Имаше нужда от сън. Беше гладна. Жадна. Ядосваше се на себе си и на живота си. И бе застанала пред мъж, който би могъл да бъде както враг, така и приятел.
Не, стига толкова. Агент Б взе решение.
– Не, не съм. Казвам се Фредрика Лангер и съм назначена от Федерална република Германия да предотвратя пренасянето на обогатен уран от Африка до например Северна Корея.
– Гледай ти, бях започнал да се досещам за нещо такова – възкликна Алан. – Бяхте зад нас на опашката на летището в Дар ес-Салаам. После седнахте до мен в самолета и се оказа, че не знаете за къде пътувате. Когато предположих, че в Мусома няма сгради за продажба, вие се съгласихте. Колко грешахме и двамата. Преди малко ви разпознах, понеже не сте сменяли сакото си от вчера. А тук насред саваната няма какво друго да търсите освен мен и моите приятели, прав ли съм?
– Точно така – потвърди агентката.
Никога не бе постъпвала толкова непрофесионално.
– Какво става тук? – попита Мейткини.
– Много неща – отвърна Алан. – Ще ми позволите ли да ви представя един на друг?
Мейткини вече бе приготвил тояга и нож, но по тона на Алан разбра, че няма да са необходими. Нещастната агентка вече се бе сетила, че се намира невъоръжена в компанията на четирима потенциални врагове. Ето – поредния провал.
След като приключиха с формалностите, Алан предложи да поканят и новия член на групата в лагера на Мейткини. Имали да си говорят за много неща.
– Какво ще кажете, госпожо Лангер?
Съгласна беше.
– Не можем да останем тук. Нали така, госпожо Лангер?
Тя кимна.
– Да тръгваме тогава – намеси се Мейткини. – Карайте след мен.
Алан реши да се настани в колата на немската агентка, та да си поприказва с нея още сега. Това накара агент Лангер да се почувства по-добре. Ако Алан си играеше с нея, той бързо щеше да се оплете в лъжите си. Тогава пак щеше да е невъоръжена на грешното място, след като бе изплямпала всичко, но поне щеше да е наясно със ситуацията.
По време на пътуването и докато продължаваше да се стъмва, Алан ѝ разказа накратко събитията от балона в Бали до този момент, като от време на време се връщаше назад към миналото си. Агент Лангер повярва на всяка негова дума. Имаше твърде много доказателства в негова полза. Ако беше контрабандист на уран и работеше за Северна Корея, то защо тогава би напуснал страната, вместо да си остане там? И кой нормален контрабандист би внесъл четири килограма обогатен уран в САЩ, за да го остави после в немското посолство във Вашингтон заедно с любовно писмо за Ангела Меркел?