Мейткини се зарадва. С удоволствие щеше да прекара още известно време с шведите, особено при положение че в момента нямаше кой знае колко работа. Като изключим германката и колата ѝ, разбира се.
„Германката“, мислеше си агент Б. Или „госпожата агент“. Чудеше се какво ли би било да е на място, където хората да я назовават по име, а идентичността ѝ да не е тайна.
– Казвам се Фредрика – заяви тя. – Приятно ми е.
Мейткини се засрами. Телефонът на Фредрика Лангер иззвъня. Дали шефът ѝ не бе хванал…
Не, не беше. Просто за пети път искаше да попита дали е успяла да се измъкне. Фредрика отговори притеснено, че работи по въпроса. Щели да извадят колата от потока в близкия един час, после само трябвало да накарат двигателя да проработи. На следващата сутрин щяла да отлети от Мусома.
– Вземи тогава директен полет до Мадагаскар и ще се срещнем там. Тия проклетници явно някак са ни се изплъзнали.
Разговорът приключи и Мейткини продължи:
– Предлагам ви да направим така: ще тръгнем всички и ще изтеглим колата ти… Фредрика… После ще се погрижим да запали, ще се сбогуваме с теб, а заедно с останалите ще направим една хубава обиколка на сафари парка по пътя на връщане, преди да се е стъмнило. Как ви се струва?
На Алан му се стори интригуващо да се доближи до целия този живот, който бе наблюдавал край ямата. Винаги можеше да си потърси картинки на жирафи и леопарди в таблета, но нямаше да е същото.
Другите също се съгласиха. На Юлиус му бе тъжно, че на Фредрика ѝ се налага да замине, но разбираше, че дългът я зове.
* * *
По пътя се разминаха с туристи, тръгнали на сафари. Отне им половин час до потока, в който агент Лангер злополучно бе паркирала своя Land Cruiser няколко дни по-рано. Потокът още си беше там.
За разлика от колата.
– Тук явно някой вече е помогнал – отбеляза Мейткини.
– И в замяна на услугата си е взел колата – допълни Алан.
Фредрика Лангер зарови лице в ръце. Някой бе откраднал автомобила, с който трябваше да се върне обратно в Танзания, за да продължи на юг. Какво, за бога, да прави сега?
Мейткини я призова да се овладее. Предложи да върне шведите в лагера, след като приключат с обещаната обиколка на сафари парка, а после през нощта да я закара до Мусома.
– Преди да се качите на самолета, ще обявите колата за открадната. Не е чак толкова страшно, нали?
Не, не беше. Съгласи се.
Нещата обаче се развиха другояче.
* * *
Обиколката на сафари парка беше невероятна. Дори Алан, който рядко се впечатляваше от нещо, остана възхитен. Мейткини притежаваше подходящ автомобил и разрешително да се отклонява от пътя, или както там се наричат тези каменисти пътеки, и да кара към местата, където се подвизаваха животните.
Видяха гепардчета, които се боричкаха и си играеха, докато майка им седеше на пост да ги пази от лъвове. Стада от зебри, газели на Томсън и гну. Огромна слоница с няколкоседмично малко, което подтичваше непохватно между задните ѝ крака. Забелязаха носовете и очите на четири хипопотама, които очакваха нощта, за да излязат от водата и да си потърсят нещо за ядене. Накратко, обиколката бе фантастична.
Времето отмина неусетно и започна да се стъмва.
– Опа – опомни се Мейткини. – Време е да хващаме пътя.
Лесно го намери и подкара джипа към лагера.
На екватора мракът се спуска рязко. От двете страни на пътя взеха да проблясват очите на диви животни, тъй като много от тях тръгваха на лов.
След около половин час през саваната в далечината просветна нещо червено. Задните фарове на кола може би? Да, точно така.
– Стига бе. Задръстване – изуми се Алан.
Приближиха се. Автомобилът пред тях беше спрял. Изглежда, имаше някакъв проблем. Мейткини даде нареждания на групата:
– Ще стоите в колата! Никой няма да стъпва навън! И за теб важи, Алан.
– Не се притеснявай, Мейткини. Няма да мръдна без причина.
Мейткини разбра по кръстатия ключ на земята, че колата пред тях е спукала задна лява гума. Автомобилът беше синя тойота „Хилукс“ и превозваше голям дървен сандък на товарната площ. В колата имаше само един човек, който внимателно поглеждаше през смъкнатите прозорци. Мейткини придвижи джипа си и се изравни с тойотата. Алан седеше на мястото до шофьора и се чувстваше превъзбуден.
– Добър вечер, господине – поздрави той. – Името ми е Карлсон. Алан Карлсон. Вие имате ли си име?
Мъжът беше нисък на ръст чернокож на средна възраст. Изгледа подозрително Алан, преди да отговори.