– Смит. Стан Смит.
– Гледай ти. Да не играете тенис?
– Не, спуках гума – отвърна Стан Смит.
Не му беше известно, че носи същото име като известен тенисист, който беше бял, почти два метра висок и по нищо не приличаше на него.
Мейткини се обади, че е видял кръстат ключ до колата, и се зачуди дали господин Смит е излизал от колата в тъмното, за да сменя гумата. Във всеки случай това не било добра идея.
– Не съм слизал от колата. Но моят спътник го направи. Лъвовете го отнесоха преди двайсет минути.
Ама че ужасна новина. Господин Смит обаче не изглеждаше особено разстроен.
– Много съжалявам да го чуя – каза Мейткини. – Не искате ли да се качите при нас и да прекарате нощта в лагера ни наблизо. Мога да уредя утре рано сутрин някой да ви придружи и да ви помогне с гумата.
Стан Смит поклати глава.
– Благодаря, но ще откажа. Не мога да оставя товара.
Алан погледна голямата дървена кутия отзад.
– Какво има вътре, ако смея да попитам?
Стан Смит отново се поколеба.
– Хуманитарни стоки.
– Хуманитарни стоки ли? – повтори Алан. – Да, хубаво е човек да има такива. Зависи, разбира се, какви точно.
И ето, Стан Смит пак се замисли. Такива работи не убягваха на Алан.
– За бедните са – отговори Смит и си личеше, че няма желание да разговаря повече на тази тема. – Продължавайте, аз ще се оправя през нощта.
Мейткини повдигна рамене и понечи да продължи. Вярно беше, че Стан Смит ще преживее нощта, ако си остане в колата. А и щом не желаеше помощта им, нямаше защо да се бавят.
С това всичко щеше да приключи, ако не беше Алан, който имаше още нещо наум.
– Господин Смит, имате много хубава чанта.
Мъжът в авариралата кола трепна.
– В интерес на истината, и аз имах една такава – продължи Алан. – По севернокорейски дизайн. Сигурен съм, защото съм запознат с цялата севернокорейска колекция от чанти. Тя не е особено богата.
Нямаше нужда да казва повече. Ситуацията взе рязък обрат. Гудлък Уилсън, по прякор Стан Смит, рязко бръкна в севернокорейската чанта и измъкна от нея револвер. Отвори шибидаха на колата, изправи се на седалката и взе да сочи с оръжието ту Алан и Мейткини отпред, ту жените и третия мъж отзад.
– Стойте на място! – извика той.
За момент времето спря. В този миг Гудлък Уилсън прецени положението.
Намираше се в почти непрогледен мрак някъде из кенийската савана, която гъмжеше от лъвове. До местното летище му оставаха приблизително седем километра, където още тази нощ или най-късно утре вечер щяха да прекачат четиристотинте килограма уран. Бе спукал гума, но сега се беше появил още един автомобил. Можеше да се измъкне с помощта на револвера в ръката си. Оръжията имат свойството да карат хората да правят каквото им бъде наредено. В този случай щеше да нареди на стареца, неговия шофьор и тримата на задната седалка да разменят колата си с неговата.
Оставаше проблемът с урана. Нямаше как да го остави тук. Ако отвореше сандъка, би могъл да накара заложниците си да пренесат в джипа една по една четиресетте кутии с уран от по десет килограма. В такъв случай щеше да се наложи някой от тях да работи на земята. Да, щеше да бъде заплашен от оръжието, но същевременно и от проклетите лъвове. Дали при такива обстоятелства револверът бе достатъчен, за да поддържа дисциплината на групата?
А и тази група. Какви бяха тия? Как, по дяволите, старчето бе разпознало чантата му? Не беше за вярване.
Ето колко неща е в състояние да измисли човешкият мозък, когато времето е спряло. Гудлък Уилсън продължи да размишлява. Друга алтернатива бе да ги застреля всичките, тъй като в момента застрашаваха изпълнението на мисия за милиони долари. Това нямаше да му помогне. Пак щеше да се наложи да сменя гумата на следващата сутрин при това без чужда помощ. А колко ли коли за обиколки на сафари парка щяха да минат преди това?
Тук някъде моментът отмина. Времето се върна към нормалния си ход. Мейткини като представител на масайското племе си имаше бумеранг, закрепен за панталона. С него можеше да уцели движещо се диво животно на четиресет метра разстояние. Силата на удара бе достатъчна, за да накара животното да размисли и да не го напада, ако изобщо животните притежаваха умението да мислят.
Дали животно, или човек, в случая нямаше значение. Само от три метра разстояние не бе кой знае какво майсторство да прати бумеранга право в челото на мъжа, който се представяше за Стан Смит, но вероятно се казваше другояче. Ако уцелиш бивол отстрани, ще го заболи. Ако мишената обаче е челото на мъж, то той моментално ще умре.
Мейткини се задейства светкавично бързо.