– Добро хвърляне – похвали го Алан.
– Благодаря.
Юлиус и Сабине не казаха нито дума, всичко се бе случило твърде бързо за тях. Същото важеше и за Фредрика Лангер. Именно тя наруши тишината.
– Какво точно се случи току-що? – попита тя.
Алан ѝ отговори:
– Какво точно се случи ли? Бих се обзаложил, че току-що открихте вашите петстотин килограма обогатен уран, госпожо агент, искам да кажа, Фредрика. Смятайте колко е малък светът.
КОНГО
Само няколко месеца по-рано се бяха изправили пред какво ли не, за да доставят пробната пратка обогатен уран до Мадагаскар, където я бяха поели севернокорейците. Пътуването до Пхенян след това пък бе минало безпроблемно. Няколко дни преди нещастната си среща с Алан и неговите приятели Гудлък Уилсън бе започнал операция Джакпот. На хиляди километри от Конго, Великия лидер искаше да купи петстотинте килограма уран, които по стечение на обстоятелствата бяха станали четиристотин. И ги искаше веднага. Уранът нямаше как да си остане в колибата насред селото и сам да се разполовява на всеки четвърт милиард години.
Да пренесеш четири килограма е едно. Четиристотин – съвсем друго. С подкупи лесно щяха да прекарат пратката през Бурунди и Танзания. Следващата граница обаче между Танзания и Мозамбик се охраняваше добре. Там граничният контрол си вършеше съвестно работата. Гудлък Уилсън ненавиждаше такива хора.
Освен това вече веднъж бе минал по този път и бе оставил твърде много следи. Гудлък Уилсън не вярваше в късмета въпреки собственото си име13. Вярваше обаче в уменията си.
Началникът на отряда за наблюдение трябваше да премисли нещата.
Така и стори.
Всички, които следяха за контрабандата на обогатен уран и други ценни стоки на международния пазар, смятаха, че пратката ще бъде откарана към най-близкото крайбрежие: танзанийското или още по-близкото – мозамбикското. Затова Гудлък Уилсън реши да избере друг маршрут. Пратката щеше да се отправи на север през Серенгети. Там се намираше царството на масаите. Те отглеждаха крави и кози и не се вълнуваха от случващото се в модерния свят. Още по-малко ги интересуваха границите на държавите, подобно на всички диви животни, които всяко лято се пренасят на север в търсене на по-плодородни земи. Границата между Кения и Танзания преминаваше точно през царството на масаите и нямаше граничен контрол. Няма как да накараш масая да не си пасе кравите зад някаква разделителна линия, прекарана на земята.
Планът беше да пренесат пратката с урана с една тойота „Хилукс“ от Конго през Бурунди, на юг от езерото Виктория, през Серенгети и границата с Кения и после да минат целия път до летище „Кийкорок“. То се състоеше от една писта за излитане и кацане от червено, богато на минерали покритие и терминал, голям колкото вестникарска будка. Самолетът на „Еър Кения“ пристигаше от Найроби, за да остави жадните за сафари туристи и да вземе тези, които вече бяха приключили с туристическите преживявания. Станеше ли тъмно, будката затваряше и летището спираше да функционира. После до следващата сутрин там не стъпваше жива душа.
Ако имаш нечисти намерения, ти трябват само достатъчно силни светлини на самолета и надеждна навигационна система, за да кацнеш безпроблемно в тъмното и след това да излетиш без никакви свидетели, с изключение на някой жираф или зебра. Гудлък Уилсън само помоли руснаците да го свържат с правилния пилот и нещата бяха уредени. Потърси руснаците, защото човек не може да установи връзка със севернокорейците – те са като призраци в нощта.
Щом натовареха пратката на самолета, той щеше да отлети към крайбрежието и от там на четиресет метра височина щеше да премине през океана целия път до една добре отъпкана нива в най-южната част на Мадагаскар. Там потайните севернокорейци щяха да си поемат урана. Само при условие, разбира се, че носеха със себе си осемдесет милиона долара.
Това последното малко безпокоеше Гудлък Уилсън. Но само малко. Плащането на стоте хиляди за пробната пратка бе минало съвсем по план. Тогава си получи парите преди изпълнението на задачата. Един ден пред офиса му внезапно се появи някакъв мъж от азиатски произход. Носеше по една чанта във всяка ръка и каза само:
– Име?
– Гудлък Уилсън – отвърна началникът на отряда за наблюдение.
Не зададе същия въпрос.
Азиатецът кимна и обясни, че в едната чанта се намира договорената сума, а другата съдържала точно описание на начина, по който поръчителят на доставката искал пратката да бъде опакована. Обвивката от олово също беше вътре.
И толкоз. Азиатецът изчезна точно толкова бързо, колкото се бе появил, и не се вясна повече. Гудлък Уилсън не можеше да е сигурен, но предполагаше, че пратеникът бе дошъл от севернокорейското посолство в Кампала. Не бе трудно да пропътуваш разстоянието от Уганда до Конго и обратно. Гудлък би избрал за целта рибарска лодка и би преплавал с нея езерото Алберт, но имаше и други начини.