Мейткини обаче се прибра, както и всички негови приятели. Ако още на три години си се научил да оцеляваш, знаеш как да се справяш с трудни ситуации.
Сега, на трийсет и две годишна възраст, той помоли спътниците си да съблекат всички дрехи, които не им бяха крайно необходими, и да съберат всякакви одеяла от колата. През това време Мейткини се прехвърли отзад в джипа и грабна резервната туба с бензин.
Нахвърли напоените с бензин дрехи и одеяла на добре преценени купчини около колата, раздаде фенерчета на спътниците си и ги инструктира в коя посока да ги насочат. После хвърли по една запалена кибритена клечка върху всяка купчина и огънят веднага се разгоря.
– Така – заговори той. – Сега ще сляза и ще пренеса кутиите от другата кола. Който има сили, нека ги поема. Ще се справим.
Като последна мярка за сигурност подаде на Фредрика една подкова, която бе намерил до тубата с бензин.
– Хвърли я, ако видиш нещо да се приближава.
Тя кимна съсредоточено. Почувства се отново като истинска агентка на мисия.
Десет минути по-късно Мейткини беше готов. Купчините все още горяха. Фредрика Лангер продължаваше да стиска подковата в готовност. Накрая Мейткини извади трупа на Стан Смит от колата и го положи край пътя.
– Ще го оставиш на лъвовете ли? – попита Сабине.
– Не – отвърна Мейткини, който забеляза четири блестящи очи малко по-нататък в храстите. – На хиените.
* * *
Когато се върнаха обратно в лагера, нещата вече се бяха променили. Фредрика Лангер не сметна за необходимо да дава подробни обяснения на Мейткини, а само го уведоми, че вече не бърза да замине за Мусома.
– Чудесна новина – възкликна Мейткини. – Съгласни ли са тогава дамите и господата да помоля Джон да ни сипе нещо за душата в бара, преди да идем на вечеря.
– Нещо за душата в бара винаги звучи прекрасно – зарадва се Алан.
Другите също кимнаха одобрително.
Фредрика Лангер сякаш си прекарваше още по-добре в бара от всички останали, включително от Алан. Имаше нужда да разпусне. Донякъде защото благодарение на Алан Карлсон издирваните четиристотин килограма обогатен уран, вече претеглени и готови за изпращане, се бяха озовали при нея. Това количество бе сто пъти по-голямо от подаръка на Карлсон за канцлера Меркел.
Шефът на агент Лангер дълго бе наблюдавал шест хиляди километровата граница между Танзания и Мозамбик в търсене на урана, който сега се намираше в Кения. Вероятно в момента агент А все още си наблюдаваше, този път в Мадагаскар. Фредрика реши, че има нужда от време да помисли, преди да се обади на шефа си.
Какво да прави? Беше ѝ писнало от всичко.
– Изглеждате изтощена, госпожо агент – отбеляза Алан. – Фредрика, искам да кажа. Май ви дойде в повече?
Ех, този Карлсон. За него всички хора са като отворена книга.
* * *
Всички тъкмо бяха седнали на масата, за да се насладят на тристепенното меню на терасата с изглед към катранено тъмната долина, когато в далечината замъждукаха фарове на кола. В началото само проблясваха в мрака, явно някой бавно се придвижваше към лагера.
Юлиус се притесни.
Сабине се притесни.
Фредрика Лангер се притесни.
Мейткини напипа бумеранга си.
– Ще си имаме гости? – грейна Алан. – Колко хубаво!
Сервираха им ордьоврите, но никой не ги докосна. Колата наближи. За бога, беше обикновена лека кола! Такси! Как бе стигнало до тук?
– Дали не е някой, затъжил се за Стан Смит? – почуди се Фредрика, която за всеки случай си бе взела подковата.
– Хм – замисли се Мейткини. – Как ни е открил?
Таксито спря точно пред терасата на бара. Един мъж благодари на шофьора, плати му и слезе. Обходи с поглед всеки един от присъстващите и закова очи на Юлиус, който бе застанал най-вляво.
– Здравей, приятелю – рече Густав Свенсон. – Радвам се да те видя!
ИНДОНЕЗИЯ
Насред самотата на Бали не беше лесно за Густав Свенсон да носи това име. Нищо нямаше да се промени, ако си го беше сменил обратно на Симран Ариабат Шакрабарти Гопалдас.
Учителят на Густав в износа на зеленчуци бе изчезнал. Заради грешните си решения Густав пък бе успял да вкара в затвора търговеца им на едро в Швеция. Аспержите растяха, ала Густав нямаше къде да ги изнася. Имаше само аспержи и разходи. Трябваха му Юлиус и пари.
Все пак му бяха останали някакви средства. Преброи всичко до последната монета. И реши, че е най-добре да инвестира всичко в търсенето на партньора си.
Къде обаче беше той? Последният признак на живот бе дошъл от Америка. Преди това от Пхенян. В този ред на мисли Юлиус в момента можеше да е в Аржентина. Или в Нова Зеландия. Или някъде по средата.