На Густав му се искаше просто да се обади на партньора си. Нямаше обаче как да стане, тъй като последното, което Юлиус бе направил преди заминаването си, бе да подари телефона си именно на Густав.
Да му прати съобщение? Имейл? Не, Юлиус нямаше електронна поща. Всъщност и Густав нямаше. Оставаше само таблетът на приятеля му Алан. Докато бяха още на Бали, той направо прегряваше, понеже Алан никога не го изключваше. Едва ли сега бе по-различно, но какво ли му помагаше това.
Освен ако…
Хрумна му откачена идея.
Бе получил телефона в ръката си от Алан, който от своя страна го бе получил от мениджъра на хотела заедно с таблета. Бяха ги настроили и подготвили за стогодишния старец, навършил малко след това сто и една.
Густав се проклинаше, задето телефонът му бе изключен, когато Юлиус се беше опитал да му се обади. Реши да се самонакаже, като се образова стабилно в сферата на новите технологии. Първото, което научи, бе, че батериите се изтощават, ако не ги зареждаш.
Второто беше нещо, наречено bluetooth. Освен това имаше разни други странни работи като роуминг и тетеринг и… ето го! „Открий моя айфон.“ От всички функции тази му се стори най-странна, при положение че държеше телефона в ръката си. Продължи обаче да се рови и откри, че тази услуга включва и таблета на Алан.
Ами ако наистина…
Не можеше да е толкова просто.
Защо пък не? До момента всичко бе вървяло наопаки, защо пък сега най-сетне да не му се усмихне късметът?
КЕНИЯ, ГЕРМАНИЯ
Густав Свенсон бе „открил своя айпад“ и веднага бе приветстван с добре дошъл в групата. Сега трябваше само да се отърват от урана. Алан седна в офиса на лагера и вдигна телефона. От другата страна иззвъня четири пъти, преди някой да вдигне.
– Ало?
Канцлерът Меркел винаги вдигаше личния си телефон, без да се представи.
– Здравейте – поздрави Алан. – Да не би да разговарям лично с госпожа канцлерa? В такъв случай дали ме разбирате на английски, или предпочитате да говорим на руски. В краен случай може да се разберем и на мандарин.
– Кой се обажда? – попита Ангела Меркел на руски.
– Ама аз не се ли представих? Алан Карлсон е на телефона. Намерих ви още бая уран към онзи, който вече ви доставих, ако мога така да се изразя.
Ангела Меркел още не бе закусила. Седеше по халат на малкото си бюро и се бе хванала да рови из списъците с предстоящите за деня задачи, когато телефонът иззвъня. При това точно този телефон, за чието съществуване знаеха най-много десет души.
– Не се чувствам комфортно от този разговор – каза сдържано тя. – Откъде взехте този номер?
– Разбирам защо се чудите, госпожо канцлер. Мога да се представям за когото си искам. Възхищавам се на тази ваша предпазливост! Изключително важна е за човек на вашата позиция.
– Благодаря, но не отговорихте на въпроса ми.
– Така ли? Това е, защото през последните четиресет години взех много да забравям. Мисля обаче, че ще се осмелите да повярвате, че съм този, за когото се представям, ако ви припомня как наскоро, притиснат от крайни обстоятелства, ви написах писмо на няколко салфетки. Като се замисля обаче, беше на английски.
Канцлерът смъкна гарда с няколко милиметра.
– Продължете.
– Да, прекарах си една прекрасна вечер с вашия посланик от ООН. Как му беше името? Конрад! Да, така беше. Много добър човек. Плати цялата сметка с питиетата, изобщо не беше стиснат. Макар че, можете ли да си представите, германците са вкарали във водката си привкус на ябълка.
Ангела Меркел смъкна гарда с още няколко милиметра.
– Е, ябълките в алкохола не са задължителни. Но бих помолила да разкажете малко повече за споменатите вече салфетки, господин Карлсон.
В случай че мъжът от другата страна успееше да преразкаже съдържанието на писмото, поне щеше да му повярва, че е този, за когото се представя. Вече бе уцелил езика, на който беше написано.
– Аха, ами… А, да, Конрад взе, че отиде до тоалетна. Май му се приходи… така де… отне му известно време.
– Салфетките – повтори канцлерът Меркел.
– Да, бяха на една поставка на масата, аз грабнах една и взех да пиша. После се наложи да използвам още една и още една. Предполагам, че няма нужда да си говорим и за съдържанието, нали вие сте го чели, а аз съм го писал?
Този или лъже, или просто е изкуфял, помисли си Ангела Меркел. След това се сети, че според сведенията той беше на над сто години, затова му даде още един шанс.
С това смъкна гарда с още няколко милиметра, без да се усети.
– Ако желаете да продължим този разговор, искам да се уверя, че наистина разговарям с господин Карлсон. Затова бихте ли били така добър да споделите какво сте ми написали в писмото, ако приемем, че вие сте този, за когото се представяте, и аз съм тази, с която си мислите, че разговаряте?