Ангела Меркел понечи да отговори, но Алан бързаше и нямаше време. Затвори телефона.
– Закуската е готова, Алан – оповести Юлиус.
– Виждам де, идвам.
КЕНИЯ
Парите на групата бързо се изчерпаха, след като сега имаха да хранят още едно гърло в лицето на Густав Свенсон. От времето си на собственик на магазин за хранителни стоки Сабине се бе научила да смята. Първо се научи да смята на минус, после на плюс, когато потръгна бизнесът с ковчезите. Сега пак бяха на минус.
Не ѝ хрумваха и никакви смислени идеи, свързани с ясновидството. Почти ѝ се бе приискало да си направи екскурзия с LSD, та да освободи малко ума си, но в Масай Мара нямаше пазар на наркотици. А и още не бе готова на подобна крачка. Щом в такова състояние майка ѝ бе тръгнала да гони някакъв призрак пред влака, то нищо чудно и тя да направи същото пред някой лъв.
В бара вече не само Юлиус и Фредрика си говореха за аспержи. Сега към тях се бе присъединил и Густав Свенсон. „Говореха си за аспержи“ е меко казано. Те боготворяха аспержите.
Тримата се обединиха около мнението, че климатът на две хиляди метра надморска височина, близо до екватора, е перфектен! Щяха да садят зеления сорт. Или белия. Или и двата, зависи кой в момента бе взел думата.
Но също така бяха единодушни колко безкрайно тъжен е фактът, че почвата не е подходяща. При това се оказа, че никога не е била такава. В близката долина бяха открити останки от хора на два милиона години. В същата тази червена твърда пръст, която любителите на аспержи в момента проклинаха.
– Ми купете си друга пръст тогава – подхвърли Алан, забил нос в таблета си на терасата към бара. – Всъщност недейте, защото тъкмо го направих вместо вас.
Какво току-що бе достигнало до ушите на Сабине и на любителите на аспержи?
– Купил си пръст? Тук? С какви пари? – изуми се Сабине.
– Купил си пръст? Тук? Каква пръст? – пък искаше да знае Юлиус.
– Каква пръст? – намеси се Густав.
– Каква пръст? – обади се и Фредрика Лангер.
Уморен от мрънкането им, Алан се бе поровил в интернет и бе предприел някакви действия. В Найроби имало достатъчно песъчлива пръст и след само няколко натискания по таблета вече бил поръчал четиристотин тона като за начало. Щяло да стигне за известно време.
– Нека попитам пак: с какви пари си купил четиристотин тона пръст? – повтори Сабине.
– С никакви пари – обясни Алан. – Такива плащания не са толкова добре развити в Африка. Ще ни изпратят фактура.
– И кой ще я плати според теб?
– А, това ли имаш предвид? Не ни ли останаха пари от продажбите на ковчези?
– Не.
– Значи, ще трябва да помисля по въпроса.
Финансовите съображения на Сабине останаха на заден план. Най-въодушевена бе Фредрика Лангер.
– Дявол да го вземе! – възкликна тя. – Четиристотин тона ще стигнат за цялото поле зад екологическата градина. Трябва да се погрижим някой да седи на пост през нощта, та да не вземат павианите да ни развалят всичко.
Густав Свенсон целият грееше.
– Четиристотин тона! – изрече той цифрата, без да осъзнава какво количество всъщност е това.
Юлиус пък вече беше една стъпка напред.
– Дайте да помислим как да прекараме камионите с пръстта. Склонът започва директно от другата страна на градината. Най-добре ще е да ги насочим покрай магазина за сувенири и офиса. Какво мислите?
Никой друг освен Сабине не се интересуваше, че нямаха достатъчно средства, за да платят за пръстта. Съвсем никой пък не се замисляше, че не живеят там и че поне един от тях, Фредрика, има друг живот далече от това място.
– Каква я забърка пак? – простена Сабине, след като остави ентусиазираната група и се насочи към стареца на терасата.
– Каква да съм я забъркал? – изненада се Алан. – Виж как се радват като деца.
– Но ние нямаме пари.
– И преди не сме имали. Успокой се, Сабине! Един път се живее. Само това е сигурно. Колко дълго, вече е друг въпрос.
КЕНИЯ, МАДАГАСКАР
Фредрика Лангер държеше в ръцете си печелившия коз. Демек урана. Както и телефонния номер на госпожа Меркел, който трябваше да се използва само при спешни случаи.
– Спешни случаи, дрън-дрън – бе казал Алан. – Да взема аз да ѝ се обадя?
И го направи. Идната утрин щеше да ѝ се обажда пак. Всичко това бе толкова нереално и същевременно вълнуващо.
Шефът ѝ я бе пратил в саваната на стотици километри от мястото, където уж трябваше да се развият събитията, а той самият бе заел перфектната позиция. И тогава всичко се обърна. Всеки момент той щеше да се обади от Мадагаскар, за да се увери, че тя наистина е тръгнала. Не защото му пукаше за нея, а защото без нея нямаше кой да изпълнява всички досадни задачи, с които на него не му се занимаваше.