Да, капитан Пак знаеше колко трудно се преминава в друга страна. Там, откъдето идваше, това не се случваше просто така. Нямаше обаче намерение да се сприятелява с двама чужди мъже, открити в някакъв кош насред океана. Още по-малко пък пред останалите от екипажа, независимо на какъв език разговаряха.
– Като главнокомандващ тук по закон съм задължен да се грижа за товара на кораба и да защитавам интересите на собственика му. Според същия закон съм длъжен да закарам кораба в уговорения срок.
– Какво означава това? – притесни се Юлиус.
– Означава каквото току-що казах – отвърна капитан Пак.
– Означава, че не смята да ни пуска, преди да стигнем Пхенян – поясни му Алан.
Юлиус хич не го влечеше към Северна Корея.
– Моля ви се, господин капитан – изхленчи той. – Имаме една бутилка шампанско, мислехме си, че може да влезе в употреба, ако някой ни спаси, както и стана. Не е достатъчно студена, но ако това не ви пречи, ще се радваме да я споделим с вас. Така ще имаме възможност да се опознаем и току-виж, изникнали и други решения на проблема.
Хубаво го каза Юлиус, помисли си Алан и вдигна бутилката.
Капитанът я взе от ръцете му и съобщи, че е конфискувана, понеже на борда алкохолът е забранен.
– Алкохолът е забранен ли? – изсумтя Юлиус.
Алкохолът е забранен? Алан беше на път да помоли да ги върнат обратно в коша.
– Господата ще бъдат разпитани след два часа. Все още не сте заподозрени в нищо, но е възможно това да се промени. Смятам лично да водя разпита. Първият въпрос ще бъде кои сте и защо сте решили да плавате в открито море с плетен кош и бутилка шампанско. Но всяко нещо с времето си.
После капитан Пак се обърна към щурмана и му заповяда да си вземе нещата и да се премести при останалите от екипажа, тъй като му се отнемаше офицерската каюта. В нея щяха да настанят двамата непознати. Освен това му беше наредено да постави някой моряк пред вратата на двамата мъже, който да следи господата да не навредят на себе си или на някой друг. Ако желаел, щурманът можел и сам да поеме тази задача.
Щурманът козирува. Развоят на събитията хич не му беше приятен. Налагаше се да спи при екипажа заради някакви двама бели старци… по-добре капитанът да ги бе оставил в океана. Ами ако накрая цялата тази история свършеше точно толкова зле, колкото бе започнала?
Капитан Пак Чен Ун предчувстваше проблеми. За пореден път провери дали съдържанието на сейфа в капитанската каюта си е на мястото. Носеше ключа на верижка около врата си.
В сейфа бяха всички изписани дневници, екземпляр от закона за морските пространства и чантата с четирите килограма обогатен уран, обвити в олово.
Мисията, която му бе поверена лично от Великия лидер, щеше да се изпълни след само три дни. Не се виждаха никакви облаци на хоризонта. В прекия смисъл. Като изключим американските сателити, които го наблюдаваха. Те си бяха облаче, образно казано. Както и двамата чужди мъже в каютата на щурмана от другата страна на неговата стена.
– Уф – обобщи за себе си капитан Пак и се отправи към съседната каюта.
Гледа дълго охраната, докато морякът не се сети, че трябва да му отвори вратата. После продължи да го гледа, докато не я затвори.
– Господа, време е за разпит – оповести капитан Пак Чен Ун.
– Чудесно – зарадва се Алан.
КОНГО
Конго е втората по големина страна в Африка и винаги е била известна с две неща: природните богатства и мизерията.
Най-мизерните времена настъпиха, когато белгийският крал Леополд II превърна страната в своя собствена плантация за гума. Пороби всички, до които се добра, и уби близо десет милиона души. Една цяла Швеция. Или Белгия, ако ви харесва повече.
След много дълги и тежки години Конго стана независима държава, а на президентския стол се озова Жозеф Мобуту. Стана известен с това, че продава природните богатства на страната на онзи, който му предложи най-много под масата, а после си присвоява парите. Смени си името на „Най-великия воин, който благодарение на своята издръжливост и безкрайна воля постига победа след победа и оставя огнена диря след себе си“.
Ей това момче, казали си Щатите, е бъдещето на Конго.
С подкрепата на ЦРУ Най-великия воин остана на власт няколко десетилетия. Уранът, като най-полезна суровина, замени гумата. САЩ получиха урана за атомните бомби над Хирошима и Нагасаки именно от Конго и се отблагодариха, като подпомогнаха строежа на конгоански ядрен изследователски център под ръководството на Най-великия, който оставяше огнена диря след себе си. Може да се поспори дали това е най-умното политическо решение в историята на САЩ.
От страната, където всички без изключение бяха корумпирани, изчезнаха големи количества обогатен уран. Части от него се появяваха тук-таме и биваха прибирани на сигурно място, но неясно какво количество си остана безследно изчезнало.