И изобщо не направи света едно по-добро място.
Времето си течеше. Алан спря да ми говори, а човечеството продължи да се носи напред или в която там посока си се носеше. След всяка новина у мен все повече се надигаше чувството, че човечеството е по-несъвършено от всякога. А аз само го наблюдавах.
Там някъде се зароди нуждата отново да кажа нещо по моя начин. Или по този на Алан. Един ден чух собствения си глас да пита Алан дали все още е с мен.
– Тук съм – отговори ми той. – Какво тежи на душата на господин Юнасон след толкова много време?
– Имам нужда от теб.
– За какво?
– За да разкажа нещата, каквито са, и индиректно да покажа какви би трябвало да бъдат.
– Всички ли?
– Почти всички.
– Нали господин Юнасон разбира, че това нищо няма да промени?
– Да.
– Чудесно. Ще участвам – въодушеви се столетникът.
* * *
А, да, още нещо. Това е роман за събития от настоящето и близкото бъдеще. Използвам множество публични политически лидери и хора от тяхното непосредствено обкръжение. Повечето от тях носят истинските си имена в книгата. Други съм пощадил. Уместно е да се пошегувам малко с политиците, тъй като те често гледат с пренебрежение към обикновените хора. Това обаче не ги прави по-малко хора от останалите и като такива имат право на нужното уважение. На всички тези значими личности искам да кажа: прощавайте. И: ще го преживеете. Можеше и по-зле да е. Ами ако всъщност е?
ЮНАС ЮНАСОН
ИНДОНЕЗИЯ
Луксозна стая на райски остров би трябвало да накара всеки да се чувства щастлив. Алан Карлсон обаче никога не е бил всеки и това нямаше да се промени през сто и първата година от живота му.
За известно време се задоволяваше да седи на шезлонг под някой чадър и да му сервират питиета в най-различни цветове. Особено като се има предвид, че до него седеше неговият единствен и най-добър приятел, заклетият дребен мошеник Юлиус Юнсон.
Скоро обаче на стария Юлиус и на много по-стария Алан им омръзна да не правят друго, освен да харчат милионите от куфара, който бяха донесли от Швеция.
Нямаше нищо лошо в това харчене. Просто стана еднообразно. Юлиус реши да наеме яхта, дълга четиристотин и петдесет фута, и прилежащия ѝ персонал, така че той и Алан да седят на палубата с въдица в ръка. Това би внесло някакво свежо разнообразие, ако двамата обичаха да ловят риба. Или поне да ядат риба. Вместо това по време на разходките с яхтата двамата приятели правеха на палубата същото като онова, което се бяха научили да правят на плажа. Нищо.
Алан от своя страна уреди Хари Белафонте да долети от Щатите, за да изпее три песни на рождения ден на Юлиус – толкова по темата твърде много пари и твърде малко неща за правене. Хари остана и за вечеря, макар и да не му платиха за това. Като цяло тази вечер донесе някакво разнообразие.
Причината Алан да избере именно Белафонте бе, че Юлиус се увличаше по новата младежка музика. Юлиус оценяваше жеста и премълча, че този музикант е бил млад малко след края на Втората световна война. В сравнение с Алан обаче си беше същинско дете.
Въпреки че посещението на световната звезда на Бали беше само едно цветно петънце на фона на сивото ежедневие, то щеше да остави задълго следа у Алан и Юлиус. Не заради тези няколко песни, изпълнени от Белафонте. А заради нещо, което той си носеше и което бе погълнало вниманието му по време на закуската, преди да отпътува. Беше някакво устройство. Черна плочица с отхапана ябълка от едната страна и екран от другата, който светваше, щом някой го докосне. Хари го натискаше ли, натискаше. От време на време изсумтяваше. После пък се разхилваше. За да изсумти след това отново. Алан никога не проявяваше прекомерно любопитство, но всичко си имаше граници.
– Макар да не ми е работа да се ровя в личните работи на господин Белафонте, все пак ще си позволя да попитам какво правите. Случва ли се нещо в тази… така де, в това там?
Хари Белафонте разбра, че Алан никога преди не е виждал таблет, и с радост му демонстрира как работи. Таблетът показваше какво се случва по света, какво се е случвало преди и какво най-вероятно ще се случи в близко бъдеще. В зависимост от това къде го натискаш, изскачаха всевъзможни снимки и видеоклипове. И някои невъзможни. Натиснеш ли други копчета, засвирваше музика. Трети пък караха таблета да проговори. Казваше се Сири. Явно беше женски.
След закуска Белафонте си взе малкия сак и черния таблет и се отправи към летището за полета към къщи. Алан, Юлиус и мениджърът на хотела му помахаха за довиждане. Таксито на музиканта едва се бе загубило от поглед и Алан веднага се обърна към мениджъра с молба да му намери таблет като този на Хари Белафонте. Столетникът се бе забавлявал с разнообразното съдържание на устройството, а малко неща постигаха подобен ефект у него в последно време.