– Аз изобретих хотизостатовата преса в тайна лаборатория в покрайнините на Женева. Вече не е толкова тайна, след като ви разказвам за нея. Както шефът на лабораторията знае, критичната маса на обогатения уран на текущата степен е двайсет и пет килограма – двайсет и пет цяло и две, ако трябва да сме точни. Моята преса задържа неутроните на мястото им много по-дълго, верижната реакция набира нова скорост отново и отново, докато не унищожат онова, което има да се унищожава. Всичко това се извършва със значително по-малки количества от ключовия изотоп. Пресата е особено подходяща за хора, които предпочитат да си качат ядреното оръжие на ракета, вместо да мъкнат със себе си няколкотонна бомба.
Алан беше чел нещо за някакви двайсет и пет цяло и два килограма и се постара да звучи толкова уверено, че да не събуди никакви съмнения у шефа на лабораторията.
– Може ли по-подробно…?
– По-подробно ли? Колко седмици имаме? Предполагам, Великия лидер няма проблем да почака? Макар че, ако ми позволите да говоря и от името на търговеца на аспержи до мен, двамата с него имаме нужда от малко храна и легло. Даже по-добре две легла, добри приятели сме, но предпочитаме да спим отделно. Като се нахраним и отпочинем, ще бъда повече от готов, даже изпълнен с нетърпение да разкажа на шефа на лабораторията каквото знам.
Столетникът беше майстор на приказките. Шефът на лабораторията знаеше това, което Алан само предполагаше: Ким Чен Ун изобщо не искаше да чака седмица или две. Или повече от един час. Налагаше се бързо да се вземе решение. Шефът на лабораторията беше получил нареждане при определени обстоятелства, вместо да им дава храна и легла, да им тегли по един куршум в тила. Също обаче имаше заповед да ги пусне в страната, ако се окажеше, че са способни да помогнат на нацията.
Какво да прави? Старецът не спираше да дрънка. От друга страна, бе назовал масата на урана с точност до десетицата. Освен това изглеждаше изключително уверен в думите си.
Шефът на лабораторията извади цигара и потърси запалката си. Юлиус порови в джоба си, измъкна запалката на мениджъра на хотела и му предложи огънче. Севернокореецът благодари и вдиша дима.
Дръпна си още веднъж и рязко взе решение. Рязко е точната дума. Великия лидер беше поканил представителка на ООН и искаше да ѝ представи швейцареца. Тя щеше да пристигне всеки момент. Нямаше време за губене.
– Ще разгледаме подробно всеки детайл от вашата преса – обяви той. – Няма две мнения по въпроса. Но първо ще ви помоля за разрешение да ви изпратя при Великия лидер.
Шефът на лабораторията се ядосваше, че си е изгубил запалката, но пък се радваше, че е успял да овладее гласа си и да прозвучи уверено. Много по-уверено, отколкото всъщност се чувстваше. До края на живота си никога повече нямаше да проговори по този начин.
Повика шестимата притеснени войници и ги накара да отведат двамата чужденци към очакващата ги кола.
Алан и Юлиус успяха да оцелеят след критична ситуация номер едно на севернокорейска земя. Тя нямаше да е последна. Сега седяха от двете страни на севернокорейски войник на задната седалка на руска волга ГАЗ-3111 от две хиляди и четвърта година. Колата беше един от деветте екземпляра от годината, преди руснаците да решат да преустановят производството. После те изпратиха боклуците си в Северна Корея и подписаха договор за сътрудничество с американските Chrysler.
– Добър ден, казвам се Алан – обърна се Алан на руски към войника, ала не получи отговор.
Продължи със същия поздрав и към двамата войници отпред, но и те му отвърнаха с мълчание. После погледна към Юлиус и сподели, че се надява Великия лидер да е по-разговорлив, иначе ги очаквал дълъг и скучен следобед.
Юлиус не отвърна, но си помисли, че човек, който използва думата „скучен“ в подобна ситуация, безсъмнено е изгубил голяма част от разсъдъка си. Хич не бе лесно изцяло да оставиш живота си в ръцете на такъв безгрижен старец. Юлиус взе да диша тежко и се залови да брои назад от хиляда деветстотин деветдесет и девет. Помагаше му.
Алан усещаше, че нещо мъчи приятеля му, но не разбираше какво. Юлиус тъкмо бе стигнал до двеста в личната си терапия с броене, когато Алан го попита дали щял да се почувства по-добре, ако му прочетял нещо вълнуващо от черния таблет.
Сто осемдесет и седем, сто осемдесет и шест… Не, този въпрос вече му дойде в повече. Юлиус спря да брои и отвори очи.
– Мамка му! – изруга той. – Ако не внимаваме, скоро ще ни дават по всички световни медии. Какво ще кажеш да се концентрираш върху проклетата си хотизостатова преса? След десетина минути ще се изправиш пред мъжа, който държи живота ни в ръцете си. Не можеш ли поне за секунда да оставиш тъпия си таблет и да предложиш нещо смислено?