Юлиус избълва няколко ядни изречения. В бързината забрави да спомене, че все още е жив, но партньорът му най-вероятно щеше да се досети.
Като приключи, си свали обувките и легна на леглото. Прозина се и затвори очи. Опита да отпъди мислите за аспержи и комбинации от букви.
Не се получи.
ЮЖНА КОРЕЯ
Какво става с аспержите?
И този месец ли ще има три доставки?
Имаме ли върнати поръчки?
Ще ударим ли петстотин милиона още през първата половина на годината?
На последния етаж от четиринайсететажна сграда в Гоянг, на северозапад от южнокорейската столица, мъж и жена седяха със слушалки и най-различни инструменти пред четворни монитори. И двамата бяха държавни служители. Дотук нямаше нищо особено, освен може би мястото, на което се намираха – тристаен скромен апартамент. И факта, че двамата държавни служители не работеха за Република Корея, а за Германия.
Жената беше дипломат от нисък ранг, мъжът също бе дипломат, но с още по-нисък ранг от нея. Официално се занимаваха с различни немско-корейски строителни проекти, но рядко се мяркаха по такива места. Вместо това седяха в апартамента и изпълняваха задачи на Федералната разузнавателна служба (ФРС). Бяха далечни колеги на един арогантен шеф и неговата отстъпчива подчинена в Дар ес-Салаам.
Мисията на двамата псевдодипломати беше да записват подслушваните от американците разговори от Северна Корея. По този начин, от една страна, не им се налагаше те да вършат цялата работа, а от друга, изпитваха истинска наслада. Няма по-приятно нещо от това да заблуждаваш американските тайни служби.
Една от най-скучните мишени беше завинаги недостроената руина на хотел „Рьогьон“ в Пхенян. Оттам почти никога не идваше нещо интересно.
Този ден бе изключение. От сто и четвърта стая непознат за ФРС гост на хотела бе оставил съобщение на изключен телефон в Индонезия, принадлежащ на неизвестна личност. Съобщението беше на английски, кодирано и се състоеше от четири въпроса:
Какво става с аспержите?
И този месец ли ще има три доставки?
Имаме ли върнати поръчки?
Ще ударим ли петстотин милиона още през първата половина на годината?
Псевдодипломатите нямаха представа какво се крие зад кодовата дума „аспержи“. Но сумата от петстотин милиона! – подсказваше за търговия на наркотици или нещо по-лошо. Немците знаеха, че малка пратка обогатен уран тъкмо е пристигнала в Пхенян. Едва ли цената му достигаше половин милиард. Ами ако ставаше дума за повече доставки? Например за три? За по три на месец?
Какво беше намислил Ким Чен Ун? Да не възнамеряваше да поведе война срещу целия свят? И откъде бе взел парите? Петстотин проклети милиона. И петстотин недостроени етажа в единствения луксозен хотел в страната.
Възникваха още въпроси без отговор. Приходи от изпълнени поръчки? Какво пък се изнасяше от Северна Корея? И как? И къде? В Индонезия? Мамка му, не може да бъде.
СЕВЕРНА КОРЕЯ
Юлиус се чувстваше държан насила в севернокорейската столица и си мечтаеше за спокойствието и дребното разбойничество на Бали. Целта да се постигне печалба от петстотин милиона рупии – почти четиресет хиляди долара – беше реалистична в началото, но не и сега, когато Юлиус не бе там да контролира работата.
От друга страна, дълговете към хотела и към човека, който даваше лодки под наем, бяха много по-големи. Така от финансова гледна точка не бе никак зле да стоят далече от Индонезия, макар и Северна Корея да не бе най-добрата алтернатива.
Като приключеше цялата тази бъркотия, може би щяха да преместят бизнеса с аспержите на място, където не дължаха никакви пари.
– В Тайланд например? – промърмори си Юлиус на глас и в същия момент вратата на хотелската стая се отвори.
Алан я задържа и пусна външния министър Маргот Валстрьом да мине пред него.
– Позволете да ви представя моя приятел Юлиус Юнсон – оповести Алан. – Ерген е, в случай че госпожа външният министър проявява интерес.
Маргот Валстрьом изгледа ядосано Алан.
– Не, благодаря. Щастливо омъжена съм от почти трийсет години.
Юлиус я поздрави, като се извини от името на Алан. Сигурно било от възрастта. Понякога всякакви работи излизали от устата му. Всъщност не понякога, а винаги.
Още в лимузината тя си беше създала някаква представа за Карлсон и Юнсон. Столетникът явно наистина беше специалист по ядрени оръжия или поне някога е бил такъв. Единствената добра новина от днешния ден бе, че той нямаше никакво намерение да помага на Ким Чен Ун.
Лошата бе, че тя не съумяваше да измисли план как да му помогне да не изпълни задачата си.