– Нали уж не спяхте – сопна ѝ се Тръмп.
Дорис Лойтард бе достатъчно съобразителна да не влиза в спор с американския президент дали е спяла в два часа през нощта. Вместо това обясни, че разбира безпокойството му.
– Нямаме никаква представа кой е този мъж, който се представя за швейцарец. Работим по въпроса, надяваме се възможно най-скоро да получим отговори. В това можете да бъдете сигурен.
– То оставаше и да не работите по въпроса. Ето ви още една задача. Веднага щом разберете нещо, да ми се обадите! Ясно ли е?
Лойтард беше изморена още преди това, а след две минути разговор по телефона с американския президент беше направо изтощена.
– Щом имаме информация, ще предприемем необходимите мерки. Какви ще бъдат те, зависи от обстоятелствата. Не ви обещавам, но и не отхвърлям възможността да бъдете лично информиран. Особено при положение че сам настоявате за това. Въпреки това Швейцарската конфедерация си запазва правото да взема самостоятелни решения в името на сигурността на своя народ.
Президентът Тръмп затвори телефона, без да каже чао. Мърмореше си нещо, докато влизаше в breitbart.com, за да провери дали швейцарците не знаеха повече, отколкото си признаваха. Явно обаче в случая дори Breitbart не се намираха в центъра на събитията.
По време на разговора на Доналд Тръмп с ужасната жена от Швейцария разни неща се случваха извън кабинета му. Пенсионираният агент на ЦРУ Раян Хътън се бе обадил в Белия дом и след няколко прехвърляния се беше свързал със съветника по сигурността, главен лейтенант Макмастър. Агент Хътън беше почти на осемдесет години, но твърдеше, че е запазил зрението и акъла си. Ако главният лейтенант желаел, Хътън можел да му каже кой е бил швейцарският специалист по атомни оръжия, когото бяха представили в Пхенян.
– С удоволствие – съгласи се Х. Р. Макмастър.
Първо швейцарецът бил швед. Казвал се Алан Карлсон, вероятно вече бил на около сто години. През седемдесетте и осемдесетте работел като американски агент в Москва, през петдесетте бил в съветски работнически лагер в Сибир, след като се скарал със Сталин. Преди това пък получил медала на свободата от американския президент, след като помогнал за строежа на първата атомна бомба в света.
– Още един швед? – бе първата реакция на Тръмп. – Колко са тия? Какво не ѝ е наред на тая страна?
– Има американски медал на свободата, господин президент.
– Отпреди шейсет години. Имал е достатъчно време да забрави що е то свобода. Иначе какво търси в Пхя… Пхе… П…
– В Пхенян, сър. Не знаем. Не знаем нищо, освен казаното на пресконференцията плюс новите парченца от пъзела, който бившият агент на ЦРУ Хътън се опитва да нареди.
– Двама шведи и един севернокореец. Това прави трима проклети комунисти на едно място – изсумтя Тръмп. – Веднага докарай Валстрьом тук, преди Швеция да е завладяла целия свят. Има ли друго, защото иначе искам да остана малко на спокойствие.
Да, имаше. Агенцията за национална сигурност подслушвала хотел в Пхенян. Тъй като почти нямало гости в него, нямало и кой знае колко за подслушване. Сега обаче ударили в десетката с последния записан разговор. Нещо с кодовото име „аспержи“ явно редовно се внасяло в Северна Корея. В тази връзка била спомената и сумата от петстотин милиона, вероятно долара.
Президентът Тръмп обичаше аспержи и за щастие, дори не предполагаше, че най-специалният сорт, който сервираха в хотелите му, се внасяше от Швеция и беше с марка „Густав Свенсон“.
– Петстотин милиона долара за аспержи? – възкликна президентът Тръмп. – Вкусни са, ама чак пък толкова. Разберете какво прикриват с това кодово име.
СЕВЕРНА КОРЕЯ
Алан и Юлиус се срещнаха с външния министър Валстрьом на закуска преди първия си работен ден в плутониевата фабрика на север от Пхенян.
След като и тримата седнаха на масата, Валстрьом им съобщи, че дипломатическите им паспорти пътуват през Пекин. Ако всичко минело по план, щяла да им ги връчи още на следващата сутрин.
– Много мислих, но за съжаление, сякаш нямам с какво друго да ви помогна.
– И това, което вече сте направили, ни дава надежда – усмихна се Алан.
Юлиус само кимна. Представителката на ООН все още беше запленяваща, но колкото и да беше прекрасна, нямаше как да го накара да забрави, че животът му вероятно скоро ще приключи и че никога вече няма да види любимите си аспержи. Или парите, които му носеха.
– Срещата ми с Ким е утре – продължи Маргот Валстрьом. – Той вече намекна, че иска след това да изчезна от тук. Помислихте ли вече как ще се измъкнете?