„Рьогьон“ имаше четири главни изхода. На всеки от тях бяха поставени по двама пазачи, въпреки че ги наричаха гидове, които бяха в готовност по всяко време да върнат швейцареца и приятеля му обратно в стаята им, ако на двамата им хрумнеше да излязат навън. Бягството от този хотел нямаше да е толкова лесно като от предишния – със или без балон. Дори да успееха, после какво щяха да правят? Да се разходят през Пхенян до летището? Да си викнат такси? От кой номер? На какъв език да си поръчат колата? С какво щяха да платят? Дали нямаше веднага да ги издадат?
Личният им шофьор? Този, който през следващите шест дни всеки ден щеше да ги кара до плутониевата фабрика и обратно. Може би щеше да е така добър да ги метне до летището? Ако Алан успееше да го омае, както само той умее.
Юлиус се върна на масата при столетника. Наближаваше девет часът. Алан си беше изял кимчито и всички кроасани на масата без един, който си прибра в джоба. Поздрави Юлиус и му съобщи, че е прочел нови неща в таблета. Преди Юлиус да успее да го спре, той вече разказваше как само една четвърт от разноските за стената между Мексико и Щатите би била достатъчна, за да се сложи край на глада в Източна Африка.
– Глада в Източна Африка ли?
Юлиус мразеше черния таблет на Алан. Липсваше му старчето, което не се интересуваше от всички злини по света.
– Чуй и това – продължи Алан.
При строежа на новата стокхолмска болница шейсет и пет бани били конструирани грешно. Водата се оттичала в грешната посока. Наложило се да ги правят наново – сигурно и с тези пари биха могли да нахранят половин Африка.
Юлиус избухна.
– Айде стига вече. Жал ми е и за гладуващите деца, и за грешно построените бани, но кога ще си набиеш в главата, че е много вероятно в близките дни да бъдем разстреляни? Какво ще кажеш да помислим как да се измъкнем от тая каша, дявол да те вземе?
Алан се направи на обиден.
– А ти измисли ли нещо, докато аз се информирах за случващото се по света? Или не си правил друго, освен да се самосъжаляваш?
Юлиус му обясни за пазачите на изходите и напомни на Алан, че трябва да се придържат към зададените им правила. В това се включваше и до една минута да са в колата, която ги чакаше пред хотела. Същата тази кола вероятно бе и решението на проблема им с транспорта. Тя и този, който я караше.
– Нищо не пречи да го поздравим. Новите запознанства винаги са приятни. Хайде, приятелю. И горе главата! – опита да го ободри Алан.
Шофьорът поздрави двамата гости с козируване. После покани господата да се настанят на задната седалка, като ги помоли да не внасят мръсотията от локвите.
– Предпочитам да седна отпред, та да си поговорим – рече Алан. – Говорите прекрасен английски!
Юлиус седна отзад, а преди шофьорът да успее да реагира, Алан вече бе заел мястото си отпред.
– Това не беше много уместно – промърмори шофьорът, когато седна зад волана.
– Казвам се Алан. А вие как се казвате? Чух, че Ким е често срещано име тук?
Шофьорът отвърна, че той самият и името му са без значение. Приемал много сериозно поставената му задача. От господата се искало всеки ден в девет сутринта да са готови, за да ги откара в лабораторията, a в осемнайсет часа щял да ги връща обратно. През деня безимения възнамерявал да ги чака пред лабораторията за всеки случай.
– Летището сигурно е красиво – поде Алан. – Бихме могли да минем покрай него утре например? Дали господин Безимен има нещо против?
Да, имаше. Единственото отклоняване от маршрута между хотела и лабораторията щяло да бъде същия следобед. Имал задачата да ги закара в „най-големия търговски център на Пхенян“.
– Една малка отбивка от пътя няма да…
– Напротив – отсече шофьорът.
Не беше особено харизматичен. Алан си извади кроасана от джоба. Шофьорът се ужаси. Спря колата и обяви, че консумирането в колата на каквато и да е храна е строго забранено.
– Веднага изхвърлете това нещо в канавката.
Да се изхвърля храна? Това разумно ли беше? Ако Алан бе разбрал правилно, в тази страна храната се срещаше по-рядко от военните паради.
– В страната на Вечния президент никой не гладува – сопна се шофьорът. – Хайде, изхвърлете го!
Алан се подчини.
– Въпреки това на човек му се случва да огладнее – измърмори той.
След това никой не промълви и дума. Накрая шофьорът оповести:
– Стигнахме.
– Благодаря за чудесното пътуване – каза Алан.
* * *
Точно както в хотела, и тук, в плутониевата лаборатория, нямаше как човек просто да идва и да си отива, когато му хрумне. За сигурността се грижеше обаче само един строг пазач на вратата, който проверяваше всеки влизащ или излизащ.