– Добър ден – поздрави го Алан. – Казвам се Алан Карлсон и се чудех дали вие, за разлика от нашия шофьор, случайно нямате име?
Пазачът го увери, че си има име, но първо искал да претърси джобовете на Карлсон. Нищо излишно не биваше да се внася в лабораторията. Или да се изнася.
Алан се пошегува, че се надява двамата с приятеля му Юлиус да не бъдат определени като излишни, защото това би създало множество проблеми за всички. Но така и не бил разбрал името на пазача.
– Това е добре – отвърна пазачът и пусна двамата предполагаеми швейцарци да минат.
Алан мислеше да прекара по-голямата част от деня в празни приказки с шефа на лабораторията, който наскоро бе заменил изчезналия си колега. Чакаше ги същият човек, когото предния ден бяха срещнали на пристанището в Нампхо.
Столетникът не се отказваше да пита хората за имената им, но севернокорейците не се оставяха да ги омае.
– Наричайте ме „господин инженер“.
– Аха, добре – съгласи се Алан. – В такъв случай аз бих искал да ме наричате „господин Карлсон“.
– Аз така ви наричам.
Щом обсъдиха титлите си, Алан се захвана с плана си да губи време и да не прави нищо. Изнесе първо една реч на тема колко е важно лабораторията да се поддържа чиста, после заобяснява как с ядрените оръжия шега не бива и накрая заяви, че с нетърпение очаква пролетта.
Инженерът започна да се изнервя.
– Ще се залавяме ли скоро за работа?
– Да се залавяме за работа ли? – попита Алан. – Точно това си мислех. Скоро ще стане време да се залавяме за работа.
Недоизмисленият план на Алан беше двамата с Юлиус да напуснат страната заедно с четирите килограма обогатен уран. Хубавото беше, че нямаше да се наложи да търсят чантата, тъй като тя вече не се намираше на бюрото в палата на Великия лидер. Сега стоеше отворена до стената в очакване да бъде използвана.
– Първо бих желал да погледна отблизо урана, който ще облагородяваме – рече Алан.
– Това пък защо? – попита инженерът.
Алан нямаше представа защо, но със сигурност щеше да е добре да е наясно как изглежда това нещо, което възнамеряваше да открадне.
– За да се уверя, че не са ви измамили – обясни той. – Ако знаехте колко фалшив уран се продава, направо щеше да ви стане лошо. Ако вече не ви е.
– Какво да ми е?
– Да ви е лошо. Стана ли ви зле?
Инженерът поклати глава, взирайки се във вероятно дементния старец, а после отиде да вземе чантата.
Обогатеният уран е с висока плътност и затова опасността от облъчване не е особено голяма. Алан видя в чантата пакет с големината на тухла, обвит в тънък слой олово. Измери го на дължина и широчина.
– Двайсет и осем на дванайсет сантиметра. Без оловото трябва да е двайсет и седем на единайсет. Съвсем точно! Честито, господин инженер.
Инженерът се изненада не толкова от резултата на самото измерване, а от неговата продължителност.
– Готов ли сте? Няма ли да отворите пакета?
– Не, защо? Размерите са точни. Дайте само за всеки случай и да го претеглим.
Алан взе теглилката, която стоеше на няколко метра от него.
– Колко трябва да тежи? – попита инженерът.
Алан не отговори, преди да е видял какво му показва теглилката.
– Пет цяло и двайсет и два килограма. Съвсем точно, ако сметнем теглото на оловото с дебелина от осем милиметра. Още веднъж честито, господин инженер. Въпреки всичко, изглежда, сте човек, който знае какво върши.
Инженерът недоумяваше.
– Въпреки всичко ли?
– Нека не издребняваме, да не се хващаме за всяка думичка. По-добре върнете чантата на мястото ѝ и после предлагам най-сетне да започваме. Имаме още много работа и твърде малко време.
Инженерът се зачуди как така той се оказа виновен, че нищо не са свършили.
– Така, докъде бяхме стигнали? – попита Алан. – Обясних ли колко е важно лабораторията да се поддържа чиста?
– Да. Два пъти.
– И теглото на урана е точно?
– Нали току-що го претеглихте?
Юлиус наблюдаваше мълчаливо. Няма по-голям талант от Алан.
На новия главен инженер никак не му беше лесно. Бъдещето му изцяло зависеше от резултата от работата на Карлсон. Особено при положение че му се беше доверил след кратката им среща на пристанището и го бе пратил при Великия лидер.
Плутониевата фабрика до този момент не бе произвела нищо, а руснаците се дърпаха и не бързаха да доставят обещаната центрофуга. Поради липса на други варианти инженерът бе поискал обогатен уран, та да промени метода на работа и да изпълни очакванията на Великия лидер.
Инженерът обаче донякъде се стресна, когато вече споменатите руснаци ги свързаха с Африка. Сега тестовата пратка бе пристигнала и той трябваше да се докаже. На всичкото отгоре се появи някакъв дърт специалист, който твърдеше, че е в състояние да постигне четири или пет пъти по-добър резултат със същото количество материал. Хотизостатова преса хиляда и двеста? Главният инженер беше достатъчно компетентен, но колкото и да се опитваше, не съумяваше да свърже това понятие с нещо познато. Оставаха му още пет дни. Възнамеряваше да е значително по-твърд на следващия ден.