* * *
Докато Юлиус дремеше на задната седалка по пътя към търговския център, Алан седеше отпред и размишляваше. Нямаше с кого да си говори. Затова реши да помисли малко. Накрая се обърна назад и заговори на Юлиус.
– Знаеш ли какво измислих?
Юлиус открехна очи.
– Не, не знам. Какво измисли?
– Измислих план.
Юлиус рязко се разбуди.
– Как да се измъкнем от тази страна?
– Да. Нали това искаше? Или си размислил?
Приятелят му на задната седалка го увери, че не е размислял. Поиска подробности.
Идеята на Алан бе да изпратят някъде инженера, така че да се измъкнат, да откраднат чантата с урана, да минат покрай охраната и да накарат шофьора да им отстъпи колата си, тъй като той най-вероятно никога нямаше да склони да ги закара до летището.
Юлиус премисли казаното от Алан.
– Това ли е планът ти?
– В общи линии, да.
– А между другото, как мислиш да прекараме урана покрай охраната на входа? Как ще накараме шофьора да ни даде колата? И как ще се качим в самолета на външния министър, без да ни спрат на летището?
Алан му се скара – това били твърде много въпроси за един толкова стар мозък.
Ненапразно единственият търговски център носеше името „Най-големият търговски център в Пхенян“. Беше на четири етажа, имаше изобилие от стоки и никакви хора, които да ги купуват. Безименият шофьор ги развеждаше из етажите.
На първия се продаваха мъжки и женски дрехи. Алан и Юлиус си имаха мъжки, а женски не им трябваха.
На втория етаж имаше обувки, палта, ръкавици и раници. Решиха да си купят и двамата по едно палто, нали Великия лидер плащаше. Пък и навън си беше хладничко.
До палтата на една етажерка бяха изложили около четиресет чанти за документи. Всички бяха съвсем еднакви – точно като чантата с урана в лабораторията. Явно в Северна Корея се произвеждаха само един вид чанти.
– Комунизмът си има и предимства – установи Алан.
Взе една от етажерката. Юлиус се досети, че столетникът възнамерява да смени чантите.
На третия етаж нямаше нищо интересно. Там предлагаха играчки и всякакви пособия за писане и рисуване. Алан вървеше най-отпред, Юлиус няколко крачки зад него, а отегченият шофьор още няколко крачки зад тях.
От четвъртия етаж Юлиус грабна една ролка алуминиево тиксо.
– Какво ще кажеш, Алан?
– Браво на момчето. Мисля, че приключихме с пазара.
Касата беше на първия етаж. Млада жена чакаше клиентите. Алан и Юлиус струпаха пред нея палтата, чантата и тиксото. Шофьорът обясни на жената, че трябва да изпрати сметката на Великия лидер, и тя припадна. Шофьорът я вдигна от пода и се извини пред швейцарците, че не е предвидил подобно нещо.
По време на краткото пътуване до хотела шофьорът подчерта пред Юлиус на задната седалка и Алан, който пак настоя да седне отпред, че от утре внасянето в колата на всякаква храна от закуската е строго забранено.
– Дори кимчи? – възкликна Алан.
– Със сигурност никакво кимчи.
– Както кажете, господин Безимен. Ще станем много рано, та да се нахраним добре и да сме сити, когато се видим.
Останалата част от вечерта Алан прекара пред черния си таблет на бюрото в хотелската стая. Беше си взел лист и хартия. Преписваше химически формули и си подсвиркваше доволно. В същото време Юлиус обикаляше стаята и се чудеше какво да облепи с алуминиевото тиксо. Накрая избра черна кутия с тоалетни принадлежности, която откри до мивката.
– Добър избор – поздрави го Алан. – Точна големина, чудесно.
Формата много наподобяваше обогатения уран на инженера. Със сигурност кутията беше по-лека, но пазачът нямаше откъде да знае.
Малко преди полунощ Алан приключи със сърфирането и записките.
– Така. Утре ще имаме за какво да си говорим с господин инженера.
СЕВЕРНА КОРЕЯ
Очевидно Алан все пак имаше някакъв план. Юлиус отчасти се бе досетил какъв е. Но само отчасти.
На закуска на следващия ден Алан намери под една маса пластмасова кутия с капак, пълна с чаени лъжички. Изпразни съдържанието ѝ върху масата с намерението да си присвои кутията. Една сервитьорка бе дочула шума и побърза да провери какво става.
Алан накара Юлиус да я подкупи със златната запалка, която той бе задигнал от мениджъра на хотела в Индонезия.