– Не съм я задигнал – възмути се Юлиус и набързо се разбра със сервитьорката. – Просто изведнъж се оказа в джоба ми.
Алан реши да не влиза в спор на тема клептомания. Вместо това даде нареждания на изключително щастливата сервитьорка.
– Бихте ли напълнили кутията с мюсли и мляко? После я затворете хубаво с капака и я предайте на господина, от когото току-що получихте запалката.
Младата жена престана да зяпа отражението си в новата придобивка и рязко тръгна нанякъде.
– Мюсли и мляко? Това със сигурност са последните неща, които шофьорът иска да вижда в колата си – подхвърли Юлиус.
– Явно мислим по един и същ начин – отвърна Алан.
Щяха да им потрябват, за да изкарат шофьора от колата. И двамата с Юлиус не бяха достатъчно силни, за да го вдигнат и изхвърлят навън. Две неща бяха сигурни: първо, шофьорът нямаше да им предостави колата доброволно и второ, той по никакъв начин не би ги закарал доброволно до летището.
Дойде външният министър Валстрьом, взе си чаша кафе и френско-корейски кроасан. Каза, че бързала, и затова не седна. Дипломатическите паспорти били пристигнали. Връчи им ги, увити в салфетка.
– Много мило от ваша страна, госпожо външен министър – каза Алан. – Кога се очаква да отпътувате? Имаме доста неща да свършим през деня, така че е хубаво да знаем.
Валстрьом тъкмо това искала да им съобщи. Ким Чен Ун я уведомил, че следващата им среща не само щяла да бъде последна, но и искал от нея да напусне страната още същия следобед.
– С две думи иска да ме разкара възможно най-бързо. За разлика от президента Тръмп, чийто щаб ми заповяда да се явя в Щатите, за да давам обяснения. Летището в Пхенян е посочило като час за излитане петнайсет и трийсет.
– Днес ли? – притесни се Юлиус.
– Какво ще иска да му обяснявате тоя американски президент? – поинтересува се Алан.
– Не бих изключила възможността да стане дума за вас, господин Карлсон.
Представителката на ООН изглеждаше натъжена. На Юлиус му беше жал за нея. Но най-вече му беше жал за себе си.
– Петнайсет и трийсет – повтори външният министър. – Надявам се да сте там.
Не беше сигурна, че ще види господата Юнсон и Карлсон отново. И Юнсон не беше сигурен.
– Днес? – промълви отново той. – Как, за бога, ще успеем…
– Не започвай пак, Юли – скастри го Алан. – Нещата или ще се наредят, или няма. Трета опция не съществува. Хайде, че стана вече девет часът. Имаме да се правим, че вършим работа. И не забравяй мюслито.
– Не се казвам Юли.
* * *
Пазачът на плутониевата фабрика изпълняваше точни инструкции. Всички, които идваха и си отиваха, минаваха през едни и същи процедури.
На втория ден господата Карлсон и Юнсон пристигнаха и двамата с палта. Пазачът провери всичките им джобове и възможни скривалища, но не откри нищо нередно.
Освен това Карлсон носеше чанта, пълна със сребрист пакет и няколко страници с формули, изписани на ръка.
– Какво е това? – попита пазачът, като посочи формулите.
– Това е ядреното бъдеще на гордата демократична република – заяви Алан.
– А това? – пазачът посочи пакета.
– Това са тоалетни принадлежности – отвърна правдиво Алан. – Опаковани са като подарък за господин инженера. Но, моля, не му казвайте нищо. Трябва да е изненада.
Това звучеше странно. Едното беше бъдещето на нацията, а другото… какво всъщност беше то?
Пазачът стана подозрителен. Внимателно отлепи лепенката, за да се убеди, че шантавият старец казва истината. В черна картонена кутия откри ножчета и пяна за бръснене, сапун, шампоан, балсам, гребен, четка и паста за зъби. Отвори някои от шишенцата и ги помириса.
– Мислите ли, че ще се зарадва? – попита Алан.
Пастата за зъби си миришеше на паста за зъби, шампоанът на шампоан. Ножчетата за бръснене си бяха ножчета за бръснене.
– Не знам… – смотолеви пазачът.
Беше ли наистина позволено да се внасят разни течности по този начин?
– Сега ще ви помоля пак да залепите всичко – рече Алан. – Господин инженерът по всяко време може да се появи и би било доста неприятно, ако…
Точно в този момент той се появи. Беше бесен.
– Какво става? Трябваше да сме започнали преди десет минути.
Докато пазачът припряно се мъчеше да залепи отново подаръка, Алан обясни на инженера, че са се забавили само защото пазачът си вършел работата, при това безупречно. Господин инженерът сериозно трябвало да се замисли дали не е вече време да го повиши. Доколкото Алан можел да прецени, пазачът бил достатъчно способен и за по-отговорни задачи. Можели да го направят поне шеф на охраната. При това положение обаче се налагало да засилят охраната с поне още един човек, защото иначе нямало на кого да бъде шеф.