Алан поздрави мъжа на шалтера и се представи като специален дипломатически пратеник на Кралство Швеция. Поинтересува се дали самолетът на външен министър Валстрьом вече е готов за настаняване на пътниците.
Мъжът взе паспортите на Алан и Юлиус и ги погледна.
– Аха. Нямам информация, че вие…
– Разпространението на информация не е част от дискретната дипломация – прекъсна го Алан. – Такива като нас действат задкулисно. Ще бъдете ли така добър да ни насочите към самолета?
Не, мъжът нямаше намерение да бъде така добър.
– Момент – каза той и отиде да викне шефа си.
Юлиус си помисли, че макар Алан да се справя добре, все още не бяха постигнали нищо. След няколко минути се появи друг мъж в униформа и ги попита как може да им бъде полезен.
– Добър ден, господин главен началник – поздрави го Алан.
Мъжът изобщо не беше главен началник, беше шеф на охраната на летището.
– Какво желаете?
– Вие ли ще ни отведете до самолета на външен министър Валстрьом? Чудесно! Ще бъдете ли така добър да носите чантата ми? Пътуваме с малко багаж, но съм вече на възраст и ми е трудно – оплака се Алан и сложи чантата с урана на масата.
– Никъде няма да ви водя. Не и преди да разбера кои сте – отбранително му отвърна шефът на охраната.
В този момент се случи чудо.
– Аташета Карлсон и Юнсон! Пристигнали сте вече? Много добре! – подвикна Маргот Валстрьом, докато крачеше бързо към тях. – Идвам право от обяда с Великия лидер, говорихме почти само за вас, господин Карлсон. Изпраща най-сърдечни поздрави и на двама ви и ме помоли да ви предам, че винаги сте добре дошли.
Шефът на охраната пребледня. Знаеше коя е госпожа Валстрьом – именно той я бе посрещнал два дни по-рано и я бе приветствал с добре дошла по нареждане на Великия лидер.
– Е, какво ще кажете? – обърна се отново към него Алан. – Ще ми помогнете ли с чантата?
Шефът на охраната имаше нужда от две секунди да помисли. Станаха пет. Десет. Накрая отговори:
– Разбира се, господине.
След това прекара представителката на ООН, двамата ѝ аташета, раницата на единия дипломат и чантата на другия през всички контролни пунктове и ги заведе до вече заредения с керосин и очакващ ги самолет.
Осемнайсет минути по-късно и трийсет и шест преди планираното време за излитане самолетът на шведския външен министър напусна севернокорейското въздушно пространство. На борда имаше двама пътници повече, отколкото на идване.
Три часа по-късно севернокорейският лидер избухна както почти никога досега. А по това време инженерът от плутониевата фабрика още дори не го беше информирал, че в момента вместо уран в чантата имаше всякакви всъщност добре ухаещи тоалетни принадлежности. Новината закъсня, защото инженерът тъкмо се беше обесил в хладилното помещение (точно след като бе разбрал, че първата формула на Карлсон беше в основата на производството на чорапогащи). Безимения, който бе останал и без лимузина, се наложи да чака двайсет и пет минути край магистралата, когато най-накрая се зададе един камион. Бившият шофьор на Алан и Юлиус излезе на пътя и се хвърли под гумите на камиона. Шефът на охраната на летището не изпитваше толкова неистово желание да умира. Въпреки това поживя още два дни, а след това го изправиха пред съда и го осъдиха по бързата процедура на смърт чрез разстрел, както си му е редът.
САЩ
Обслужването на борда беше отлично. На Алан му донесоха водка с кола, на Юлиус джин с тоник, а на външния министър Валстрьом чаша бяло вино.
– С много хубав самолет пътувате. Предполагам, че това е правителственият самолет? Хубаво е човек да се прибере вкъщи.
Валстрьом отпи от виното и отвърна, че самолетът е на ООН, а не на шведското правителство.
– Освен това ще се наложи да изчакате малко, преди да се приберете в Швеция. Летим за Ню Йорк. Президентът Тръмп ни очаква в небостъргача на ООН. Току-що ми съобщиха, че той иска да се срещне и с вас, господин Карлсон. Колегите от Съвета за сигурност ми намекнаха, че не е в особено добро настроение.
– Гледай ти, гледай ти – зарадва се Алан. – Не съм предполагал, че ще срещна още един американски президент, преди да гушна букета.
– Срещали сте и друг? – изненада се външен министър Валстрьом.
– Не един, а двама.
* * *
Самолетът на ООН кацна на летище „Джон Ф. Кенеди“ и гостите бяха посрещнати с обичайното уважение, което се оказваше на пратениците на ООН. Придружиха Маргот Валстрьом, Алан и Юлиус до спрелия на няколко крачки линкълн. Той ги закара до ВИП зоната за пристигащи в Съединените американски щати. Там ги очакваше главният стратег на президента Стив Банън, който потропваше нервно с крак. Имаше много причини да се ядосва. Донякъде защото го бяха пратили на летището, сякаш беше момче за всичко. Но най-вече защото малко по-рано същия ден по време на спор относно политиката в Близкия изток в изблик на ярост бе изритал племенника на президента. В резултат на което Доналд Тръмп му се разкрещя. След като нямаше как и той да се развика на президента, без да го уволнят, трябваше да си го изкара на някой друг. Подобни емоции не бива да се задържат.