– Не е много. „Ундерберг“. Добър е за стомаха.
– На Алан нищо му няма на стомаха – изсумтя Юлиус. – Нямате ли нещо за главата му?
– Ама то си е за главата – успокои го Алан, имайки предвид съдържанието му на алкохол.
Мъжът не беше сигурен, но предположи, че алкохолът е около четиресет градуса. Във всеки случай никога не пътувал за чужбина без няколко такива кафяви шишенца. Споменал ли беше, че питието е добро за стомаха?
Алан се надигна трудно, прие шишенцето от мъжа с шапката, отвори го и го пресуши на един дъх.
– Бррр! – Очите му светнаха. – Шапката да ти хвръкне от това нещо!
Мъжът се усмихна. Юлиус видя колко добре се отразява малкото шишенце на Алан и грабна второто. Веднага и той живна и сега двамата гледаха доволно своя спасител.
– Аз съм посланик Брайтнер – представи се той. – Представител съм на Федерална република Германия тук в ООН. Имам още едно шишенце в чантата си, но мисля да си го запазя, защото, като ви гледам, господа, имам чувството, че бихте се сбили за него.
– Чак да се сбием, едва ли – отбеляза Алан. – Не сме агресивни, пък и насилието обикновено не води до нищо добро. Юлиус често е мрачен, но не е насилник.
Юлиус беше на път пак да се начумери след това изказване, но реши вместо това да се усмихне на приятеля си и на мъжа с шапката.
– Та значи, работите за ООН – продължи Алан. – Това ни прави колеги. Аз и този приятел тук, който, изглежда, вече не е толкова кисел, сме дипломати и асистенти на представителката на ООН от Швеция, госпожа Валстрьом. Аз се казвам Алан, а това е Юлиус, който по душа е добър човек.
Посланик Брайтнер се ръкува с Алан и Юлиус.
– Дали господин Брайтнер случайно не е гладен? – попита Алан. – Това вълшебно лекарство, което току-що ни предложихте, ми отвори апетита. С Юлиус ще се радваме да ни правите компания в някой ресторант. Още повече ще се радваме, ако бъдете така добър да платите сметката, защото тъкмо ме осени мисълта, че не разполагаме с пари. Имахме си една златна запалка, но я разменихме в Пхенян за мюсли и мляко.
На посланика на ООН вече му бе станало приятно в компанията на двамата мъже. Освен това проявяваше любопитство към стареца, който тъкмо се бе върнал от несполучлива среща с президента. Вероятно и другият щеше да разкаже нещо интересно. Но преди всичко Брайтнер беше опитен дипломат и никога не забравяше професионалните си задължения. Пхенян ли казаха? Тези двамата можеха да излязат полезни източници на информация.
– Разбира се, че ще отделя час или даже повече на господата дипломати. А сметката ще я пратим на федералната република. Можем да си го позволим.
Германецът знаеше едно хубаво местенце на Второ авеню, което не беше никак далече дори и за Алан. Там сервираха шницели, немска бира и немски шнапс. Настроението беше толкова добро, че на втората наздравица посланик Брайтнер предложи на Алан и Юлиус да го наричат Конрад.
– Разбира се, Конрад – зарадва се Алан.
– За първи път съм съгласен с Алан, Конрад – включи се и Юлиус.
По време на вечерята на посланика му беше обяснено как работи айпадът (той реши да премълчи, че притежава два такива), а после как най-добре се садят аспержи. След втората наздравица разговорът се завъртя около обстоятелствата, довели до пребиваването на Алан и Юлиус в Северна Корея, и как бяха успели да се измъкнат от там с помощта на госпожа Валстрьом и дипломатическите паспорти, които тя като с магическа пръчка беше извадила отнякъде.
Конрад Брайтнер веднага направи връзката между разказа на Алан и Юлиус и новините от последните дни. Швейцарският специалист по ядрени оръжия, значи, се оказа швед! Не изглеждаше да е предател, просто много обичаше шнапс. Вече беше на третата чашка, макар че не спираше да се оплаква, че не разбира кому е нужно алкохол да се прави от плодове.
Юлиус далеч не притежаваше таланта на Алан да приема нещата с лека ръка. Постоянно го мъчеше фактът, че до краката си има чанта с четири килограма обогатен уран. С всяка следваща чашка въображението му все повече се развинтваше и той все повече се убеждаваше, че посланик Конрад често гледа към чантата. Внушение или не, но реши да се намеси.
– За щастие, успяхме да скрием всички записки на Алан в тази чанта. Щеше да бъде истинска катастрофа, ако бяха попаднали в ръцете на Великия лидер.
За момент Алан си помисли, че приятелят му е на път да развали безгрижната вечер, но после разбра какво смяташе да направи Юлиус. Производителят на аспержи най-много от всичко искаше да се отърве от урана и беше наясно, че няма как просто да го остави някъде между Пето и Шесто авеню. Конрад беше решението на проблема!