– Хубаво е, че разкри какво има в чантата, Юлиус. Мислехме да я предадем на президента Тръмп, но… той, както споменах, беше близо до това сам да се взриви и без да му даваме указания как точно да го направи. Сега по-скоро смятаме, че е добре да предадем чантата в по-сигурни ръце.
– Разговаряли ли сте с госпожа Валстрьом по този въпрос? – поинтересува се Конрад и бързо изтрезня.
Алан отвърна, че госпожа Валстрьом била невероятна във всяко едно отношение, но преди всичко била шведка. А шведите от хиляда деветстотин шейсет и шеста насам имали патологични страхове от всякаква ядрена енергия.
Юлиус разбра, че Алан е схванал намеренията му, и побърза да го подкрепи.
– Най-сигурно би било тези знания да се съхраняват в ЕС, нали, Алан?
– Ех, Юлиус, ето че демонстрираш уникалния си ум. Възхищавам се на някои твои качества. Можеш по-често да ги проявяваш. Няма да бъде лесно обаче да намерим лидер на ЕС, който да поеме отговорността за световния мир. Какво ще кажеш за този новия във Франция, Макрон?
– Макрон ли? – искрено се изненада Юлиус, макар и все още да участваше в постановката.
– Да, той наскоро спечели изборите, не съм ли ти казал? Не, със сигурност не съм. Ти ставаш все по-раздразнителен, когато човек иска да те осведоми за нещо. Различното при Макрон е, че той не е нито десен, нито ляв. А може и да е двете едновременно. Не съм много сигурен, но във всеки случай, изглежда, е намерил баланса.
Посланикът на ООН Брайтнер не беше глупак. Освен това от няколко минути беше нащрек. И въпреки това падна в капана.
– Ами всъщност канцлерът Меркел ще пристигне в Ню Йорк след два дни. Мислите ли, че тя би била подходяща за гарант? За световния мир имам предвид?
Юлиус остави Алан да нанесе последния удар.
– Боже, Конрад. Та ти си гений! Наистина ли би предал нашата опетнена със записки за ядрени оръжия чанта на Ангела Меркел? Как не сме се сетили за нея!
Посланик Брайтнер се усмихна скромно.
– Какво ли не прави човек за приятелите си. Наздраве, момчета!
Само посланикът все още имаше нещо в чашата, но това беше без значение.
Съдържанието на чантата беше обвито в олово, но знае ли човек какви машини за проверка имаха американците на летищата си. Като нищо щяха да замигат разни лампички, сигнализиращи радиоактивност. Алан и Юлиус не искаха новият им приятел да попадне в Гуантанамо. Особено при положение че щеше да плати сметката.
– Имаме обаче малък проблем – поде Алан.
Обясни, че документите са скрити в пакет, обвит в олово, който би създал проблеми на Брайтнър при контрола за оръжия. Направо не му се мислело какво щяло да стане, ако решели да проверят съдържанието на пакета.
– Аха? – промълви несигурно Брайтнер.
– Имайки предвид казаното дотук, предлагам да вземеш такси до Вашингтон. С Юлиус бихме поели разноските по пътуването, но ще трябва да го направим на разсрочено плащане, защото в момента имаме финансови затруднения.
– Сериозни затруднения – допълни Юлиус.
Ако посланикът се отправеше към немското посолство по земя, лъжата на Алан и Юлиус щеше да излезе наяве чак когато той пристигнеше. Тогава вече щеше да е късно да им създават проблеми. По този начин биха избегнали и международния скандал (понеже едва ли немците щяха да свикат пресконференция и да говорят по въпроса), а посланик Брайтнер щеше да се отърве с мъмрене. И евентуално уволнение. Но нямаше да ходи в Гуантанамо.
– Такси ли? – учуди се Брайтнер. – Всъщност защо не? Като се замисля, това е много добра идея. Няма нужда да се притеснявате за разноските, нали все пак ще спестя от полета.
– Чудесно – заяви Алан. – Мисля, че днес достатъчно спасявахме света. Време е за по още едно, преди съвсем да сме изтрезнели.
Общо пресушиха по шест чаши шнапс към бирата и шницелите. По едно време Брайтнер се извини и отиде до тоалетната, което даде възможност на Алан и Юлиус да разменят няколко думи.
– Браво, добре го измисли – похвали Алан приятеля си.
– Да, макар че този Конрад е добър човек. Не е хубаво, че ще му създадем неприятности.
Алан се замисли над думите на Юлиус.
– Има решение.
Грабна една салфетка и помоли сервитьорката за химикалка. Юлиус попита Алан какво смята да прави и столетникът отвърна, че щели да помогнат на новия си приятел Конрад, ако в чантата освен обогатен уран имало и кратък поздрав за шефката.
– Меркел?
– Да, така се казва.
Алан се захвана да пише по салфетката:
Скъпа госпожо Меркел,
От моя черен таблет научих, че сте точна жена. Аз и моят приятел Юлиус, по професия производител на аспержи, се сдобихме с четири килограма обогатен уран по време на случайно посещение в Северна Корея. По щастливо стечение на обстоятелствата ние заедно с урана се озовахме в САЩ и мислехме да го предадем на президента Тръмп. Имах не особено голямото удоволствие да се срещна с него. Той се сърдеше и крещеше и доста ми напомняше на Ким Чен Ун. Така че с производителя на аспержи размислихме. Тръмп притежава изобилие от обогатен уран. Ще се чуди какво да ги прави и тия четири килограма.