Олекоринко от Танзания бе присъствал в мислите ѝ прекалено дълго и тя наистина бе повярвала, че той е решението на всички проблеми. Самата страна също си имаше предимства. Например нацизмът там все още не съществуваше. В по-високите части нямаше и опасни змии, а тях тя ненавиждаше повече от нацистите. На първо място бяха змиите, после нацистите, войните и смъртоносните болести. В тази последователност. Някъде там се нареждаше и Карлсон. Войни и насилие също липсваха в тази страна. Оставаха само смъртоносните болести, но май се бяха научили да лекуват повечето от тях. Не и без помощта на Олекоринко, ако действително всички разкази на майка ѝ за него бяха достоверни (макар че човек не биваше да ѝ вярва кой знае колко).
Сабине се беше информирала. В региона имаше и други вдъхновяващи личности. От кенийската страна на границата с Танзания живеела бизнес дама, на име Хана. Тя наричала себе си Кралицата и от понеделник до петък лекувала спазми, разваляла магия и давала съвети за бъдещето според видяното в жаравата на огъня. При по-голямо заплащане се заемала и с болести като рак, ХИВ и СПИН. В съботите си почивала, а в неделите ходела на църква. За всеки случай.
Хана с удоволствие показвала луксозната си вила и петнайсетте си коли на който проявявал желание да ги види. „Вещица съм и съм добра в това, което правя – разправяла тя, докато се разхождала измежду колите си. – В името на Отца и Сина и Светия дух.“
Хана беше впечатляваща по много начини. Въпреки това не привлече достатъчно вниманието на Сабине. Не бе кой знае колко трудно да ровиш из тлеещи въглени.
Пенсионираният протестантски свещеник Олекоринко и неговите разбирания бяха коренно различни от тези на Кралицата. Свещеникът си построил селце от палатки в саваната на Серенгети. В пристройка към главната палатка имал лаборатория, където по точна и донякъде тайна рецепта приготвял чудотворни лекове. Искал съвсем малко пари, но печелел от многото клиенти. Лековете действали само в селцето от палатки и само след благословията на свещеника.
Сабине искаше да научи повече за методите му. Масовите събирания биха се превърнали в нещо ново в модерното европейско ясновидство. Това щеше да бъде пътят на Сабине, на нейния любим асистент и на столетника, който по презумпция ги следваше, независимо дали им харесваше, или не.
ШВЕЦИЯ
Йони се събуди, понеже някой пусна пет крони в бялата чашка, която явно държеше в ръце. Къде се намираше? Защо му беше студено? Кой му беше дал току-що пари и за какво?
Усещаше последствията от удара с лампа по главата и свръхдозата хапчета за сън. Първото не помнеше, за второто само предполагаше.
Осъзна, че седи на пейка, но нямаше идея къде. Тогава някой се наведе над него.
– Миличкият! Как сте?
Някаква жена. Лицето ѝ бе твърде близо. Коя беше тази? Какво се случваше?
Зрението му се възвърна и той дойде на себе си.
– Как ли съм? Тебе какво те засяга. Пък си и грозна.
На жената ѝ бе станало жал за спящия на пейката просяк и тъкмо бе извадила монета от портмонето си, когато спящият се бе събудил. Бедничкият. Изглеждаше много зле.
– Ама, мили господине – заговори отново тя. – Недейте да ми се сърдите. Ако дойдете с мен, може би ще намерим къде да ви почерпя с една топла супа?
Супа ли, помисли си навъсено Йони. Опита да се изправи. Жената му помогна.
– Разкарай се, безполезна жено – сопна се той и така бутна добродушната самарянка, че тя едва не падна.
Йони отново разполагаше с целия си речник от думи. Обясни на жената какво той и неговият нож възнамеряваха да направят с нея. Тя се дръпна стреснато крачка назад, после още една. Беше обаче по-смела от повечето хора.
– Ето, отдалечих се, както виждате. Но какво решихте за супата?
Йони извади американския си армейски нож с добре лъснато трийсетсантиметрово острие и го насочи към гърлото ѝ.
– Кажи още веднъж „супа“ – изсъска той.
Жената не го направи. Нищо повече не каза. Йони си тръгна, без да я нарани. Твърде много го цепеше главата.
Няколко пресечки по-надолу все още клатушкащият се нацист намери заведение, където си поръча сандвич и чаша кафе, та да се опита да събере мислите си.
Доскоро нищо друго не го вълнуваше, освен да убие онези, които бяха погазили паметта на брат му по време на погребението.
Но точно когато бе на път да изпълни задачата, която сам си бе поставил, го бе ударила мълния. Разбира се, нямаше как просто да се откаже. Или пък имаше как? Разполагаше с четири милиона евро и възнамеряваше в памет на Кенет да продължи делото му.