Мозъкът му обаче не бе чак толкова повреден и той си спомни как е бил надхитрен от една стара жена и от министърката на външните работи. Нямаше как просто да го подмине. Нямаше как дори да постави по-нисък приоритет на отмъщението си. Четирите милиона и това, което щеше да се случва с тях, се налагаше да почакат. Щеше да остави външната министърка жива, стига само да не му се пречка повече, но това в никакъв случай не важеше за вещицата и нейните приятели.
Оставаше само да ги открие. Нямаше значение дали ще му отнеме дни, седмици или месеци. В този момент телефонът му светна с важна новина.
Подозрения за нов атентат! Този път на международното летище в Копенхаген.
Кафето и сандвичът щяха да почакат.
ДАНИЯ, ШВЕЦИЯ, ГЕРМАНИЯ
За втори път в рамките на няколко часа Сабине трябваше да признае, че все пак имаше някаква полза от Алан. Докато шофираше, му възложи задачата да потърси в таблета си възможно най-скорошен полет до Дар ес-Салаам. Алан веднага намери такъв. Щеше да бъде малко заобиколен с прекачване във Франкфурт и после в Адис Абеба, но щяха да го преживеят. Само да успеят да го хванат. Сабине настъпи малко газта и реши, като стигнат, да паркира възможно най-близо.
Намери подходящо място на тротоара точно пред входа за излитащи. Наложи се да кара слалом между табелките за забранено влизане и поставените конуси, но се справи. Дори Юлиус, който никога досега не се бе придържал към каквито и да е правила, се възмути.
Купиха си билети на шалтера. Имаха само ръчен багаж, а и той беше малко, след като Алан бе забравил да вземе куфара с общите им вещи от апартамента, докато Сабине и Юлиус носеха ковчега.
– Едно нещо имаше да помниш – сопна му се Сабине. – Едно нещо.
– В такъв случай добре, че не са били повече.
Затова пък чекирането стана още по-бързо и двайсет минути след като пристигнаха на летището, вече бяха заели местата си на втория ред в самолета за Франкфурт.
– Да ви предложа шампанско? – попита стюардесата.
– Ама вие четете мисли! – възкликна Алан.
Полет 831 на „Луфтханза“ бе последният, преди да затворят летището. Мерките за сигурност, така или иначе, си бяха високи, но сега, след атентата в Стокхолм, ги бяха затегнали още повече. Подозрителен автомобил бе паркиран съвсем неправилно точно пред входа към терминал три.
Според всеобщото разбиране в Дания съседите им в Швеция работеха от сутрин до вечер, за да им внасят терористи самоубийци. По време на войната в Сирия броят на хората, които бягаха от танкове, бомби и въздушни атаки с химически оръжия, бе по-голям от цялото датско население. Повечето стигаха до Турция, където не бяха добре дошли. Затова много от тях се отправяха на север, като се стараеха да не попадат в капани, подобни на унгарската електрическа ограда или насочените към тях атаки със сълзотворен газ.
Който имаше шест хиляди долара в джоба, можеше да избегне сълзотворния газ, като му дадат възможност да продължи на север към страни, където отново не го искаха. Като Дания, която от своя страна му показваше пътя към Швеция, откъдето вече нямаше измъкване ни напред, ни назад. Все пак шведите решиха да не ползват нито електрически огради, нито сълзотворен газ и вместо тях предлагаха на бежанците покрив над главите. Смятаха, че не всички, които бягат за живота си, са терористи. (Имаше и малко на брой шведи, които не споделяха това мнение. Те се стараеха да подпалят възможно най-много бежански лагери, та да си знаят терористите какво ги чака.)
Заради всичко това датчаните стигнаха до извода, че регистрираната в Швеция катафалка, превозваща ковчег, е пълна с експлозиви, чиято цел е да унищожат летището. Отмениха всички полети и пренасочиха пристигащите самолети. Евакуираха терминала и докараха полицейския робот за обезвреждане на бомби.
Само няколко минути след като се вдигна цялата тази врява, новината вече бе разпространена в интернет. Неидентифицирана черна катафалка била стратегически паркирана в близост до хиляди пътници.
– Ето къде сте, значи – рече Йони Енгвал. – И сами сте се погрижили да не се измъкнете от там. Малоумници.
Предполагаше, че Сабине Юнсон и нейните приятели са затворени на летището като всички останали. Тъй като собствената му кола бе на километри от него, той си взе такси.
– Към Русенгор, моля.
Като стигнаха, шофьорът, разбира се, пожела да си получи парите, но Йони откри, че както портмонето, така и ключовете от колата му са изчезнали. Помоли шофьора да почака и разби багажника на собствената си кола. С помощта на автомата накара шофьора да размисли относно заплащането.