Това последното не беше съвсем правилно описание на автомата на Йони, но както и да е.
През изпълнения си с насилие живот Йони бе научил, че трудните ситуации се решават най-добре с оръжие в ръка. Тъй като за разлика от американската полиция датската не бе подготвена при всяка ситуация да открива огън, той успя да извади автомата си и дори да снеме предпазителя, преди дванайсет от двайсетте полицаи, които не стояха като вцепенени, предвидливо да го надупчат. Останалите осем бяха загубили ума и дума, но в случая нямаше значение. Първият куршум рани Йони, той почина при втория и умря още сума ти пъти при останалите трийсет и пет.
Петнайсет минути по-късно катафалката беше проверена. Вътре не откриха нищо опасно.
Така нападението срещу международното летище на Копенхаген бе предотвратено, подозрителният автомобил конфискуван и един тежко въоръжен терорист обезвреден. Героят на деня, между другото, беше един швед. Казваше се Бенгт Льовдал и беше шофьор на такси.
Сабине, Алан и Юлиус си купиха нови дрехи от летището във Франкфурт, а после седнаха да чакат следващия си полет. Алан, разбира се, с таблета в ръце.
Съобщи им, че не са сбъркали, като са се махнали от Скандинавия. Колкото и да било невероятно, терористите били ударили за втори път в рамките на само няколко дена. Този път летище „Каструп“, откъдето тримата само преди няколко часа бяха излетели.
– Леле – възкликна Сабине. – Накъде е тръгнал тоя свят?
ГЕРМАНИЯ
Тъй като най-големият световен лидер прекарваше по-голямата част от работното си време в това да се подиграва на собствения си народ в туитър, светът взе да търси негов заместник и се спря на шейсет и три годишната Ангела Меркел. Понеже беше дъщеря на лутерански свещеник, тя не живееше в някакъв палат, а в апартамент в центъра на Берлин.
От понеделник до петък спеше по четири часа на нощ, а през уикендите понякога се излежаваше чак до изгрев-слънце. Друг неин порок бе огромният ѝ апетит към супата от зеле. Към нея обичаше да си пийва и по някоя биричка, все пак беше германка.
През свободното си време продължаваше да работи по малко, освен когато хващаше мъжа си под ръка и отиваше с него на опера. При специални поводи се случваше даже да идат на разходка в италианските Алпи.
Тя освен всичко друго бе физик, а той химик. Физикохимията между тях двамата бе възникнала някъде през хиляда деветстотин осемдесет и четвърта.
Като канцлер Ангела Меркел бе противоположност на президента Тръмп. Държеше се сдържано, разсъждаваше и анализираше ситуацията. Разбираше по-добре от всеки друг колко важни бяха тези качества в един толкова неспокоен свят. Всъщност бе обмисляла да се оттегли идната есен. Какво обаче щяха да направят Тръмп, Путин и всички останали?
Решението бе взето: още четири години, ако такава е волята на избирателите. След това те и светът щяха да се оправят сами.
* * *
Федералната разузнавателна служба в Берлин си имаше своите трикове. Един от тях бе да бъдат уведомявани веднага щом някой, на когото бяха хвърлили око, избереше да пътува с „Луфтханза“.
Бяха загубили дирите на швейцарско-шведския специалист по ядрени оръжия Алан Карлсон, след като той бе оставил четири килограма обогатен уран в немското посолство във Вашингтон и след това бе заминал за Швеция.
Сега обаче старецът отново се появи. Тъкмо бе кацнал във Франкфурт с полет от Копенхаген. Защо, за бога?
След по-подробна справка се оказа, че цялото пътуване бе Копенхаген–Франкфурт–Адис Абеба–Дар ес-Салаам. Оставаше въпросът: Защо, за бога?
Четирите килограма бяха дошли от изследователски ядрен център на Конго, който в миналото, противно на здравия разум, бе финансиран от ЦРУ. Благодарение на един лабораторен асистент на място ФРС се сдоби с достатъчно парченца от пъзела, за да проследи пътя на урана през Африка.
Бяха го прекарали през Танзания към Мозамбик и Мадагаскар. Там го бяха качили на севернокорейския транспортен кораб „Чест и сила“, който, между другото, в момента отново бе на път. Отново щял да плава до Куба и обратно. И както преди, щял да мине по същия заобиколен маршрут през Атлантическия и Индийския океан.
Дали севернокорейците не се опитваха да се запасят с уран? Каква роля играеше Алан Карлсон в този процес? Той със сигурност знаеше, че нещо се случва, та нали сам го бе признал върху салфетка, предназначена за канцлера Меркел. Този път щели да бъдат петстотин килограма!
Всичко това просто нямаше смисъл. Ако Карлсон смяташе да прекара най-голямото количество обогатен уран, което светът някога бе виждал, защо ще предупреждава канцлера? Върху салфетка?