– Какво има, Гена? – попита президентът Путин, който седеше точно срещу него.
– Проклетият Алан Карлсон, това има.
– Сто и една годишният старец?
– Да. Сега тоя дявол е видял сметката и на другия нацист. Четири милиона евро отидоха на вятъра.
Путин го успокои, че не са обеднели толкова, но все пак поиска да узнае какво се е случило.
Нацистът бил заплашил множество тежко въоръжени полицаи от датските антитерористични служби и впоследствие бил надупчен като решето.
Путин тихо попита какво общо има всичко това със столетника. Не се ли говореше за катафалка, пълна с експлозиви, на летището на Копенхаген?
– Катафалката не е била пълна с нищо. Била е само паркирана неправилно.
– Паркирана неправилно ли? От кого? Не, чакай. Не ми казвай. Сетих се.
ТАНЗАНИЯ
Чудотворният лечебен лагер на Олекоринко се намираше в националния парк на Танзания Серенгети, точно до река Мара. Алан, Юлиус и Сабине хванаха такси пред летището на Дар ес-Салаам и веселият шофьор им обясни, че ще им трябва денонощие да стигнат до там и около половин живот, за да го намерят точно къде е. Река Мара била четиристотин километра дълга, а Серенгети бил с площ от приблизително хиляда квадратни километра.
– Просторно им е на лъвовете, значи – отбеляза Алан.
– Трябва ни по-точно местонахождение – въздъхна Юлиус.
– И друг вид превозно средство.
Между терминалите за вътрешни и международни полети разстоянието бе само петстотин метра.
Тримата вече бяха в таксито и затова промениха поръчката за пътуване от цяло денонощие на такова за две минути. Шофьорът вече не бе така весел – тъкмо си бе включил брояча и сега почти веднага трябваше да го изключи. Да беше карал първо и после да беше приказвал.
Зад таксито имаше черен пасат с двама съсредоточени агенти на Федералната разузнавателна служба със задачата да не изпускат Карлсон от поглед. И незабавно да уведомят шефа на ФРС или самата Ангела Меркел, ако на стареца му хрумнеше да извърши някоя глупост.
КОНГО
Благодарение на ООН конгоанската мина в Катанга вече от години официално беше затворена. С това секнаха и доставките на уран към ядрения изследователски център, който някога бе създаден с помощта на Щатите от благодарност за доставения им уран, послужил за бомбите над Хирошима и Нагасаки през четиресетте.
С изключение на САЩ, никой друг не смяташе, че е добра идея подобно съоръжение с подобен капацитет да се открива в държава, където всичко се купува с пари. Тъй като американците бяха по-богати от всеки друг, те прецениха, че ще следват собствените си интереси. Накратко купиха цялата страна. С пари.
След това обаче и американците подкрепиха исканията на ООН в Конго да цари ред. Така мината в Катанга и нейната лаборатория нямаше повече да представляват заплаха за световния мир.
Дали?
Финансиран от ООН местен отряд имаше задачата да следи за нарушения срещу забраната за добив на уран. Близката лаборатория беше запечатана.
Началникът на отряда Гудлък Уилсън пращаше в края на всеки месец доклад до Международната агенция за атомна енергия (МААЕ) във Виена. Текстът винаги бе горе-долу един и същ: Всичко е спокойно, можете да разчитате на нас.
Гудлък Уилсън лично бе избрал останалите членове на отряда: трима от братята си и седемте най-благонадеждни братовчеди. Всички те споделяха едни и същи цели относно задачата с наблюдението – да забогатеят възможно най-много. Последствията за света не ги интересуваха.
Четирима бивши асистенти от лабораторията всяка сутрин се промъкваха през тунел под земята в запечатания център и се захващаха на пълни обороти с обогатяването на урана. По принцип общо петнайсет души трябваше да си поделят печалбата, но на практика бяха само единайсет. Четиримата асистенти не знаеха, че вместо това щеше да ги сполети злополука, когато вече нямаха нужда от тях. Планираната брутна печалба щеше да бъде петдесет милиона долара за Гудлък и по още пет милиона за всеки от братята и братовчедите. Официално несъществуващите работници в мината получаваха по осем долара на ден и те им бяха достатъчни, докато западната шахта не падна върху главите им шест години след като мината бе затворена. Инцидентът би останал незабелязан, ако на мястото на произшествието не се намираха седемнайсет работници, които не биваше да са там. Пък и на всичкото отгоре бяха мъртви. Случилото се нямаше как да се потули. От МААЕ се почудиха какво са вършили работниците в мината, ако действително всичко е спокойно. Без да слушат обясненията, изпратиха разследващ екип, който да огледа мястото.