Целта на Гудлък и неговите хора бе да произведат половин тон обогатен уран, колкото севернокорейците бяха поръчали чрез руснаците. Сега обаче вече готовите четиристотин кила незабавно трябваше да се опаковат в олово и да се скрият в колиба в близкото село. След последния инцидент в мината там множество колиби бяха останали празни. Злополука сполетя и четиримата асистенти (включително и информатора на ФРС), след като подземният тунел се срути по план ден преди да пристигнат разследващите от Виена.
Пратениците на агенцията за атомна енергия не откриха нищо нередно. Но бяха достатъчно недоверчиви и смениха половината служители на местния контролен отряд с благонадеждни хора. С други думи, с такива, на които Гудлък не можеше да разчита.
Всяко нещо си има край. Шефът на отряда осъзна, че няма да съумее да изстиска повече пари от предприятието си. Печалбата щеше да си остане осемдесет милиона долара, от които половината щяха да отидат за Гудлък. Нямаше какво да се направи. Понякога се налага да се задоволиш и с малкото, което имаш.
ТАНЗАНИЯ
На една пейка на терминала за вътрешни полети на летище „Джулиус Ниерере“ Сабине успя да си направи географското проучване, за което все не ѝ оставаше време. За целта Алан бе принуден насила да ѝ даде черния си таблет (чиято сметка все още се плащаше от вече достатъчно измамения мениджър на хотела в Бали).
Решението бе да хванат първия възможен полет до Мусома в Серенгети и с питане да стигнат до дестинацията си. Чудотворният лечебен лагер на Олекоринко бе известен в цяла Африка, все щяха да намерят в Мусома някой, който да ги упъти.
Самолетът беше с един двигател и побираше тринайсет пътници. Девет от тях работеха в някаква италианска консултантска фирма, която имаше двайсет и пет годишен юбилей, и по този повод служителите бяха поканени на няколкодневно сафари (разходите по пътуването щяха да минат за служебни, тъй като на сафарито консултантите всеки ден щяха да провеждат петнайсетминутно заседание). Други три места бяха закупени точно преди излитане от малката група шведи.
Двамата агенти на ФРС имаха, от една страна, задачата да си отварят очите на четири за уран, доставен на кораба „Чест и сила“. Предния път много по-малката пратка бе преминала през Танзания и Мозамбик и бе продължила на юг. От друга страна, от Берлин искаха агентите да не изпускат от поглед Алан Карлсон. А той в момента бе тръгнал в грешна посока.
Да следиш някого, било то и сто и една годишен старец, не бе задача, която да изпълняваш сам. Твърде голяма бе опасността да те разкрият. На егоцентричния и арогантен началник агент А не му допадаше идеята да се отправи в противоположната посока на урана само защото на оная вещица в Берлин ѝ беше хрумнало нещо. И защо, по дяволите, тъкмо той носеше през цялото време папката с указанията? Нали все пак беше началник?
– Я вземи това – нареди той на отстъпчивата агентка Б. – И ни запази два самолетни билета. Аз през това време ще си взема кафе.
Авиокомпания Precision Air се оказа на страната на арогантния агент. В самолета имаше само едно свободно място. Арогантният можеше с чиста съвест (и ехидна усмивка на лице) да пробута късата клечка на отстъпчивата. Той от своя страна щеше да наблюдава границата между Танзания и Мозамбик. Трябваше да бъде на точното място в точния момент, ако искаше да бъде повишен.
Късата клечка беше задачата някой да следи Карлсон и да наблюдава какви глупости ще извърши той далече от епицентъра на събитията.
Отстъпчивата имаше и нещастието да вземе последното място в самолета, което бе точно до обекта, пред който в никакъв случай не биваше да се разкрива.
Б реши да си върши работата, вместо да изпада в депресии. Завърза някакъв разговор с Карлсон с надеждата да изкопчи от него някаква полезна информация. Поздрави го, не му каза името си и се представи за бизнес дама.
– Личи ви – отбеляза Алан. – Надявам се, че бизнесът ви върви добре.
– Да, благодаря – кимна агентката и насочи разговора в друга посока.
Искаше да научи каква работа имаше господинът в... в...
– Мусома? – помогна ѝ Алан. – Пътуваме към Мусома. Предполагам, че и вие?
Агент Б се проклинаше. Как бе могла да забрави името на дестинацията! Всичко обаче се бе случило толкова бързо на летището. Страната бе голяма, три пъти колкото Германия. И насън можеше да каже Дар ес-Салаам. И столицата Додома. И Морогоро, разбира се. Както и Аруша.
Но за град Мусома, някъде там на северозапад, никога досега не бе чувала.
Алан най-чистосърдечно разказа как Сабине, жената ей там, на две седалки разстояние, работела като медиум и търсела ново вдъхновение. Там горе в Серенгети явно имало някакъв невероятен лечител. Наричали го Олекоринко – малко странно, но какво от това? Всеки можел да се казва както си иска. Приятелят му Юлиус, този до Сабине, обичал да променя имената на хората, както на него му харесвало. Алан обаче не правел такива неща.