— Върви по дяволите! — разсърди се Джак и целият пламна.
— Аз обаче го убедих да те извадим от кутийката за тази вечер — продължих невъзмутимо. — Затова ме чакай на ъгъла на Ван Нес и Гиъри Стрийт малко преди единайсет.
— Най-сетне ще действуваме? — Джак целият гореше от желание.
— Възможно е.
— Какво ще правим?
— Вземи си пищовчето. — Хрумна ми една идея и веднага я облякох в думи. — И да се издокараш — официално вечерно облекло.
— С фрак?
— Всичко, както си му е редът, но без цилиндър. А сега относно поведението ти — да знаеш, че не си детектив. Не съм сигурен още за какъв ще се представиш, но това е без значение. С нас ще бъде Том-Том Кари. Ще се държиш, все едно, че не си нито мой, нито негов приятел, все едно, че ни нямаш доверие и на двамата. Ние с него ще бъдем сдържани спрямо теб, няма да ти се доверяваме. Ако ти зададе въпрос и не знаеш какво да отговориш, започваш да се държиш враждебно. Но гледай да не прекалиш. Ясно ли е?
— Да… Мисля, че да — бавно изрече той, сбърчил чело. — Ще се държа, сякаш съм тръгнал да върша работа с теб, но извън работата не сме на дружеска нога. Не съм склонен да ти се доверявам. Така ли е?
— Точно така. И внимавай. През цялото време ще си потопен в нитроглицерин.
— Какво става? Хайде, бъди човек и ми кажи. Вдигнах глава и му се усмихнах широко. Беше по-висок от мен.
— Мога да бъда човек — признах, — но ме е страх да не се уплашиш. Затова предпочитам нищо да не ти казвам. Бъди щастлив, докато още можеш. Вечеряй вкусно. Повечето осъдени на смърт закусват юнашки шунка с яйца, преди да се запътят към ешафода. Може да не вечеряш шунка с яйца, но…
В единайсет без пет Том-Том Кари спря взетата под наем черна кола на ъгъла, където чакахме ние с Джак, обвити в такава гъста мъгла, че я усещахме като влажно кожено палто.
— Качвайте се — нареди той, като приближихме. Отворих предната врата и махнах на Джак. Той започна играта си, като ме изгледа ледено, и сам си отвори задната врата.
— Ще седна отзад — заяви категорично.
— Добра идея — съгласих се аз и седнах до него. Кари се извърна и двамата с Джак се зяпаха втренчено известно време. Когато реши, че е преценил младока, мургавият отмести очи от официалната риза и връзка — вечерното облекло на Джак не беше изцяло скрито от палтото му, — погледна ме, усмихна се широко и рече провлачено:
— Приятелят ти да не е келнер?
Аз се изкикотих, защото възмущението, от което момчешкото лице на Джак помръкна и устата му увисна отворена, беше съвсем искрено, а не част от играта. Сритах го леко. Той затвори уста, премълча и ни изгледа двамата с Том-Том Кари, сякаш бяхме представители на нисш животински вид.
Усмихнах се на мургавия и попитах:
— Чакаме ли някого?
Той каза „не“, спря да зяпа Джак и потегли. Минахме през парка и се спуснахме по булеварда. Движението в двете посоки изплуваше за миг от мъглата и пак се потапяше в нея. Скоро оставихме града зад гърба си и излязохме от мъглата в ясната лунна светлина. Не се извърнах да погледна колите зад нас, но знаех, че в една от тях трябва да се возят Дик Фоули и Мики Линан.
Том-Том Кари свърна от булеварда в някакъв страничен път с равна, хубава настилка, но явно почти неизползуван.
— Някъде тук ли е бил убит снощи неизвестен мъж? — попитах аз.
Кари кимна, без да се обърне, и като изминахме още половин километър, рече:
— Точно тук.
Беше намалил, след малко изключи и фаровете. Колата едва пъплеше по пътя, който бе наполовина сребрист от луната и наполовина сив от мрака. Така изминахме около километър. Спряхме в сянката на високи храсти, които затъмняваха част от платното.
— Всички моряци на брега! — изкомандува Том-Том Кари и слезе от колата.
Ние с Джак го последвахме. Кари си свали палтото и го метна вътре.
— Мястото е точно зад завоя, встрани от пътя — поясни той. — По дяволите тази луна! Аз разчитах на мъгла.
Нищо не казах, Джак също. Лицето му беше бледо, възбудено.
— Ще минем напряко — рече Кари и ни поведе през пътя към висока телена ограда.
Той се прехвърли пръв, след него Джак и… Спря ме някакъв лек шум откъм пътя. Махнах на двамата мъже от другата страна на оградата да пазят тишина и се сниших зад храсталака. Стъпките, които дочух, бяха леки, женски.
Точно пред мен в лунната светлина изникна младо момиче. Беше двайсет и няколко годишно, средно на ръст, средно на тегло. С къса поличка, без шапка, с пуловер. Бледото му лице и цялата му забързана фигура изразяваха неописуем страх, но в тях имаше и нещо друго — далеч повече хубост, отколкото е свикнал да вижда един детектив на средна възраст.