— Легни долу! — прошепнах на Джак.
По-малкият пистолет изгърмя още два пъти. Чу се някъде отпред, вляво.
Долепих уста до ухото на Джак.
— Ще се доберем до тази проклета къща, пък каквото ще да става. Върви приведен и не стреляй, освен ако не виждаш по какво стреляш. Тръгвай.
И като се прегърбих доколкото можех, последвах Джак по пътечката. Превитата стойка изопна раната от ножа на гърба ми — изгаряща болка от лопатките почти до кръста. Усещах как кръвта се стича към бедрата ми — или поне така ми се струваше.
Беше прекалено тъмно, за да се промъкваме безшумно. Съчки пращяха под краката ни, клони шумоляха по раменете ни. Приятелите ни от храсталака използуваха пищовите си. За щастие пукотът на чупещи се клони и шумоленето на листа в непрогледна тъмнина не са най-добрата мишена. Куршумите свистяха оттук-оттам, но ние с Джак не закачихме нито един. И не отвърнахме на изстрелите. Спряхме, където храсталакът свършваше и нощта леко избледняваше.
— Ей там — посочи Джак квадратно очертание някъде пред нас.
— Напред — изръмжах и хукнах презглава към потъналата в мрак къща.
Дългите стройни крака на Джак с лекота тичаха до мен през поляната.
Иззад размазаните очертания на постройката изплува човешки силует и оръжието му засвятка по нас. Изстрелите бяха тъй нагъсто, че ни се чуваха като един непрекъснат заекващ пукот.
Сграбчих по-младия колега и се пльоснах заедно с него по лице на земята, само че празна консервена кутия с неравни остри краища ме подпря по брадичката.
От другата страна на къщата закашля, втори пистолет. А откъм ствола на някакво дърво вдясно — трети. Ние с Джак също запаткахме в отговор.
Тъмният силует на къщата изду гърбица. Изпратих й един куршум. Мъжки глас изрева „Ооох!“ и добави по-тихо, но с много чувство: „Да пукнеш дано, да пукнеш!“
В продължение на две-три секунди, които ни се сториха крайно нагорещени, около нас плющяха ли, плющяха куршуми. А след това изведнъж ни обгърна само нощната тишина. След пет минути спокойствие аз се надигнах на ръце и крака и запълзях напред, следван от Джак. Теренът обаче се оказа непригоден за този начин на придвижване. Три метра ми бяха предостатъчни. Изправихме се и останалото разстояние до къщата извървяхме в цял ръст.
— Почакай! — прошепнах аз, оставих колегата при единия ъгъл на сградата, заобиколих, но никого не видях и нищо не чух освен вдигания от мен самия шум.
Натиснахме дръжката на входната врата. Беше заключена, но много паянтова. Блъснах я с рамо и влязох, стиснал пистолет и фенерче в ръце.
Съборетината беше празна.
Нямаше жива душа, нито мебели, нито следи от присъствието на едното или другото в двете празни стаи. Нищо — само голи дъсчени стени, гол под и гол таван, на който имаше кюнец, но без печката.
Ние с Джак застанахме насред стаята, загледани в празнотата, и взехме да ругаем бараката отпред назад и обратно затуй, че беше празна. Още не се бяхме доизказали, когато отвън се чуха стъпки, бял сноп светлина огря широко отворената врата и нечий прегракнал глас нареди:
— Ей! Излизайте един по един и без номера!
— Вие пък кои сте? — попитах аз, побързах да загася фенерчето и се долепих плътно към стената.
— Цяла глутница заместник-шерифи — отвърна гласът.
— А не може ли да пуснете един вътре, да го огледаме? — продължих аз. — Тази вечер ме душиха, клаха и стреляха, та не ми остана много вяра в ничия честна дума.
На прага се появи върлинест кривокрак мъж с тясно брулено лице и ми показа полицейската си значка. Аз пък му показах своите документи. Тогава влязоха и останалите. Общо трима.
— Минавахме долу по пътя, когато чухме престрелката — обясни върлинестият. — Каква става?
Аз му разказах.
— Тази колиба от много време стои празна — рече той, когато свърших. — Всеки би могъл да я използува за нощувка. Значи според вас е бил онзи, Пападопулос, а? Тогава да се поогледаме за него и приятелчетата му — особено предвид апетитната награда.
Претърсихме гората, но никого не открихме. Онзи, когото бях съборил, и другият, когото бях улучил с пищова, бяха изчезнали.
Ние с Джак се върнахме в Саусалито заедно със заместник-шерифите. Там намерих лекар да ми превърже гърба. Каза, че раната е дълга, но повърхностна. След това се прибрахме в Сан Франциско и си тръгнахме — всеки към своя дом.
С това работата ни за деня приключи.
А ето какво се случило на другата сутрин. Аз не бях очевидец. Чух за станалото малко преди обяд, а следобед прочетох за него във вестниците. Тогава още не знаех, че ще ме интересува лично, но по-късно го разбрах — затова ще го опиша тук, където му е мястото.