— Нещо случи ли се, преди да се качи на ферибота?
— Нищо. Цял ден вкъщи. Оттам право на кораба.
— А вчера?
— Цял ден в апартамента. Излезе вечерта с мъж. Ходиха на ресторант. Върна се в четири. Лош късмет. Не можах да го проследя.
Както ми го описа, беше Том-Том Кари.
— Добре — кимнах. — Сега бързо вкъщи за гореща баня и сухи дрешки.
И влязох да видя неуспялата самоубийца.
Лежеше по гръб, вперила очи в тавана. Лицето й беше бледо, но това си бе обичайният му цвят, а и зелените й очи не бяха по-недружелюбни от друг път. Ако не беше мократа й къса коса, човек не би допуснал, че нещо й се е случило.
— Странни идеи ти хрумват — рекох, когато застанах до леглото й.
Тя подскочи и стреснатото й лице рязко се извърна към мен. Когато ме позна, се усмихна, а усмивката придаде на лицето й привлекателност, от която инак я лишаваше обичайната й навъсеност.
— Промъкваш се на пръсти, за да не изгубиш форма ли? — попита. — Кой ти каза, че съм тук?
— Всички знаят. Снимката ти е на първа страница на вестниците, заедно с цялата ти биография и какво си казала на Уелския принц.
Тя спря да се усмихва и ме загледа, без да мигне.
— Ясно! — възкликна след няколко секунди. — Онова дребното човече, дето скочи след мен, е било от вашите. Следяло ме е, нали?
— Не знаех, че са скачали след теб. Мислех, че сама си доплувала до брега, след като си се изкъпала. Нямаше ли такива намерения?
На нея обаче не й беше до смях. Очите й сякаш виждаха нещо ужасно.
— Ах, защо не ме оставиха на мира! — разхленчи се тя и потрепера цялата. — Животът е нещо отвратително!
Седнах на табуретка до бялото й легло и потупах издутината под завивките, където би трябвало да се намира рамото й.
— Какво стана? — чух с учудване бащинския глас, който бях успял да постигна. — Защо искаше да се самоубиеш, Ейнджъл?
Думите, които напираха да излязат, блеснаха в погледа й, размърдаха мускулчетата около устата й, увиснаха на устните й. Но това беше всичко. Онова, което каза, прозвуча апатично, обаче в него имаше някаква неохотна категоричност:
— Не. Ти си законът. Аз съм престъпникът. Стоя си от моята страна на оградата. Никой не може да ме обвини в…
— Добре, добре — предадох се аз. — Само, за бога, не желая да слушам поредната ти лекция по професионална етика. Мога ли да ти помогна с нещо?
— Не, благодаря.
— И нищо не желаеш да ми кажеш? Тя поклати глава.
— Добре ли си вече?
— Да. Следяха ме, нали? Иначе нямаше да разбереш толкоз бързо.
— Аз съм детектив и знам всичко. Хайде, остани си със здраве.
От болницата се отправих към полицейския отдел в Съдебната палата. Зад шефското бюро се бе разположил лейтенант Дъф. Разказах му за банята на Ейнджъл.
— Имаш ли представа защо го е направила? — по; жела да узнае той, след като приключих.
— Прекалено встрани е от цялата история, за да мога да се досетя. Искам да я опандизите.
— Така ли? Аз пък мислех, че предпочиташ да е на свобода, та да можеш да я спипаш.
— Тази игра умря. Искам да опитам с трийсетдневно заключение. Голямата Флора е в предварителния арест, Ейнджъл знае, че Флора е от групичката, която ликвидира нейния Пади. А Флора може би не познава Ейнджъл. Дай да видим какво ще се получи, ако ги омешаме двете за един месец.
— Може — съгласи се Дъф. — Тази Ейнджъл не я знаем с какви средства се издържа и ако питаш мен, не й е работата да се хвърля в хорските заливи. Ще направя каквото трябва.
От Съдебната палата се отправих към хотела на Елис Стрийт, където Том-Том Кари ми беше казал, че е отседнал. Беше излязъл. Оставих бележка, че ще се върна след един час, и оползотворих това време, като отидох да хапна. Когато се върнах, високият мургав мъж ме чакаше във фоайето. Качихме се заедно в стаята му и той ме почерпи джин, портокалов сок и пура.
— Да сте виждали Ейнджъл Грейс? — попитах.
— Да, снощи. Пообиколихме няколко заведения.
— А днес?
— Не.
— Хвърлила се следобед в залива.
— Ами! — прозвуча ми умерено изненадан. — А после?
— Измъкнали са я. Сега е добре.
Сянката, която се мярна в очите му, може и да беше леко разочарование.
— Странно момиче — отбеляза. — Не бих казал, че Пади е проявил липса на добър вкус, като се е спрял на нея, но тя направо не е с всичкия си.
— Как върви ловът на Пападопулос?
— Върви. Само че не трябваше да се отмятате от думата си. Почти ми обещахте, че няма да ме следите.
— Над мен има по-големи началници — извиних се аз. — Понякога намеренията ми не съвпадат с тези на шефа. Но няма защо да се притеснявате — нали можете лесно да се отървете от преследвача?