Банчо Банов
Сто шедьоври на баснята
(Предговор и послеслов)
ДРЕВНА, НО НЕОСТАРЯВАЩА
Иван Андреевич Крилов, великият руски баснописец, казва, че истината се понася по-леко, когато е полуоткрита. Тази лукава изповед на поета изразява може би най-добре басненото изкуство. То е преди всичко достоверност, умение да се посочват нещата, явленията и хората такива, каквито са, независимо че на мнозина подобно изображение няма да се хареса. Като се прибави, че въпросните неща, явления и хора обикновено не са изобщо за харесване, става ясно защо баснята предпочита да говори за тях по свой начин, веднъж повече, друг път по-малко забулено. Тя си слага маски на животни, играе с алегории, препраща към асоциации. Но това са само външни и прозрачни одеяния. Най-важното е, че истината неотменимо присъства в нея. И се разбира от всички, както и да е загатната. Защото една глътка е достатъчна, за да се разпознае горчивият вкус на морето.
С други думи, баснята е сатирична поезия. В критичния поглед към действителността е нейната сила и с него тя прониква в човешката душевност и утвърждава високите си изисквания за лично и обществено поведение. Поради тази своя същност, както и поради широката демократичност на изразните си средства, остри или насмешливи, винаги занимателни и образно-реалистични, тя е била много отдавна спътница на човека и е стигнала, древна, но неостаряваща, в нашите дни.
Трябва обаче да се уточни, че има и становища, които отричат на баснята всякакви поетични права и виждат нейната стойност единствено в сбитостта и простотата на измислената случка с животни. Според тях главното е да се каже едно, за да се разбере друго, и отличителното в баснята е добре намереното сравнение, а не изразяването на жизнени факти, чувства и схващания. Някои пък стоят на позицията, че този вид творчество е ценен само когато има политически характер и иносказателността е предопределена от граждански условия, които пречат за пряка изява.
Не е необходимо да се оспорват споменатите разногласия. Всяко от тях осветлява всъщност отделни страни от многоликото и сложно изкуство на баснята. При това то се е проявявало в различни области на човешките интереси и макар че е показвало склонността си към грозното и недостойното, е извървяло дълъг път на развитие, докато защити своето поетическо и сатирично предназначение. Наложило се е да минат цели столетия.
Както се знае, баснята се е родила в далечната древност, в кръга на кратките устни разкази за животни, които е създавало въображението на народите. Древноримският поет Бабрий пише в стихотворението си „Пролог, посвещение на Бранх“, че е дошла от „златните дни на човечеството, когато зверовете са умеели с разбираем глас да водят разговори“, приказвал е „и камъкът, и иглите на елата“, за моряка „е бил понятен езика на рибите“ и „думите на врабчето“ са били ясни за орача. Но по-точно може да се каже, че първите баснени сюжети са известни от древногръцката литература през VIII — VII век преди нашата ера, съчинявали са ги писатели-разказвачи като Архилох, Симонид и Стезихор. В своя окончателен вид и с голямата си привлекателност баснята се появява обаче едно столетие по-късно, свързана завинаги е творчеството на знаменития Езоп. При него жанрът придобива и яркостта на художественото внушение, и дълбочината на философската мисъл, и своеобразието на един нравствен кодекс, и не на последно място, безкомпромисното осъждане на злото, на насилието, на нечовешкото у човека.
За самия Езоп няма много сведения. Прието е да се смята, че е бил фригиец, от Мала Азия, че външният му вид е бил едва ли не уродлив и че е живял дълги години като роб на не дотам умния философ Ксант, когото неведнъж посрамвал за съжденията му, лишени от жизнено съдържание. При тези полемики именно Езоп си служил със своите простички, но изключително находчиви истории, които доказвали бързо и безспорно неговата правота. Те се харесвали на хората, защото отразявали собствените им мисли, разнасяли се от уста на уста и спечелили на Езоп огромна слава. Въпреки предимно назидателния си характер немалка част от тях поразяват и досега най-вече с изобличението, което прозира още в тъканта на разказваната баснена случка. Достатъчно е да се припомни само за агнето, което мътило водата на вълка, или за мухите, които не се отлепвали от меда. Откровеността и острият език на Езоп са станали причина и за трагичния му край. Изпратен да занесе дарове на делфийските жреци, той им казал своя басня, от която очевидно се е разбирало отношението му към техните занятия. Жреците поставили скришом скъп предмет от Аполоновия храм в торбата на поета, обвинили го в светотатствена кражба и го хвърлили от една висока скала.