В литературата басните на Езоп, създателя на басненото изкуство, не са познати с първоначалния си текст, в авторския си оригинал. Превърнали се в народно достояние, те почват да се записват след цели две столетия, а се събират в отделен сборник след още близо сто години. Преразказани в стихове на латински език от Федър през I век на нашата ера, те получават нова известност, разпространяват се в Европа, допълват се с други сюжети и жанрът постепенно намира своето място в литературния живот на различни страни. През тия времена, трябва да се отбележи, баснята навлиза твърде широко и в тогавашните школи като средство за литературно поучение. Това е една от причините, поради която вниманието се отправя главно към поучителната страна на жанра и го води, за съжаление, към сухота и схематичност, към ограничаване в рамките на възпитателните цели, морално-етичните познания и критериите за добродетелност. В повечето случаи тези елементи стават същност на басненото творчество и заглушават до голяма степен неговия сатиричен глас.
Такива са басните на византийските писатели, между които най-значителен е Игнатий Дякон от VIII — IX век, такъв е византийският сборник „Басни“ на Синтипа. С дидактична насоченост са баснените творби на английския поет Александър Некам от XII век, на немския реформатор Мартин Лютер и майстерзингера Ханс Закс от XVI век, на холандеца Якоб Катс от XVII век и много други. Морализаторски са по същество и познатите от онова време древно-индийски басни в сборника „Панчатантра“ (III — IV век), разпространил се в арабския си преразказ „Калила и Димна“ в страните на Изтока, преведен и известен в Русия през XV век под названието „Стефанит и Ихнилат“.
Заедно с това обаче не може да се каже, че гневното жило на жанра изчезва напълно. То проличава в отделни творби на различните литератури, открива се в сатиричната тенденция на басните, писани от автори като например полския поет Николай Рей от XVI век и французина Бонавентура Деперие, също от XVI век.
С течението на столетията идват годините за нов разцвет на баснята, за ново и много по-голямо обогатяване на нейното изкуство.
Особено важен и плодотворен е периодът на развитие, който тя преживява по времето на френския класицизъм в творчеството на Жан дьо Лафонтен. Той е баснописецът, издигнал баснята до висотата на истинската поезия. Дванадесетте му сборника излизат между 1668 и 1694 година. В тях за първи път баснените сюжети се разработват с поетични средства, с емоционалност и живописност, персонажи са индивидуализирани, в постъпките им е отразен и характерът на тогавашната епоха, и общо духът на френския народ. Всяка басня на Лафонтен е своеобразна реалистична картина на хората и нравите, художественото обобщение се ражда естествено и спонтанно от поетическия рисунък като поука или сатирически присмех. С конфликтността в случките, с целенасочеността в действията на героите басните му са наистина „разнообразна и обширна стоактна комедия“, както самият той ги нарича. Също така за първи път той внася в жанра лиричното начало, дълбоката вътрешна ангажираност, изповедността. Достойнство на неговите басни е поетическата им връзка с гражданската лирика и философската поезия. С тези свои нови черти басненото изкуство придобива нови творчески територии, нова мащабност и сила.
Лафонтен дава на баснята и някои новости в стихотворната форма. Той въвежда в нея различните по дължина редове и с „неправилния стих“ постига по-изразителна гъвкавост на речта, разговорност на диалога и възможност да се поставят, където е нужно, смислови или комедийни акценти.
Преобразованията, направени от блестящия майстор и даже защитени твърде подробно като естетически принципи в авторския предговор на една от неговите книги, определят в много голяма степен по-нататъшния път на баснята. С тях укрепва неизтощимата й жизненост и се изгражда здравата основа в творчеството на почти всички по-късни баснописци. Автори като Боасар и Флориан във Фракция, Ириарте и Саманиехо в Испания, Гелерт в Германия, Едуард Мур в Англия допринасят за развитието й със своята изобретателност в сюжетите и с яркия си поетичен почерк. Любопитно е, че един от образите, създаден в басня от XVIII век, става общ символ на цяло течение в европейската поезия. Това е откъснатият и понесен от бурята лист в баснята на Арно, използван нашироко от поетите на романтизма като олицетворение на човека, който странства с мъката си по света.
В завършен вид, с пълно поетическо великолепие, с дълбока народностност и решително изявено сатирично съдържание баснята достига нов, изключително висок връх в Русия и триумфира в безсмъртните творби на Иван Андреевич Крилов. Неговият пръв сборник със заглавие „Басни“ се публикува в 1809 година, има небивал успех и бързо се превръща в любимо четиво на всички демократични кръгове. Гогол пише, че това е „книга на мъдростта“ и поставя автора й в редицата на най-големите поети.