Jonas Jonasson
THE CENTENARIAN WHO CLIMBED OUT THE WINDOW AND DISAPPEARED
© Jonas Jonasson
By Agreement with Pontas Literary & Film Agency
© Елена Радинска, превод
© Стефан Касъров, художник на корицата
За елемент от корицата е използвано изображение от Thinkstock
ИК „Колибри“
ISBN 978-619-150-531-9
За автора
След двайсетгодишна кариера като журналист, медиен консултант и телевизионен продуцент шведският писател Юнас Юнасон (р. 1961) решава да започне нов живот. Продава цялото си имущество в Швеция и се премества в малко градче край езерото Лугано в Швейцария, където се отдава на писане и след три години издава първия си роман... и първия си шедьовър: „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“. Преведен на 35 езика и достигнал тираж от 4,5 милиона екземпляра, филмиран (с участието на Роберт Густафсон), романът се сдобива със следните награди: шведската Swedish Booksellers Award (2010); германската M-Pionier Preis (2011), датската Audiobook Award (2011) и канадската Escapades (2012).
Анотация
След дълъг и изпълнен със събития живот Алан Карлсон се озовава в старчески дом, който смята за своя последна спирка на земята. Единственият проблем е, че доброто здраве не го напуска, а смъртта не бърза. На стотния си рожден ден рожденикът решава да избяга през прозореца на стаята си, за да се спаси от тържественото честване. По домашни пантофи и без план за действие Алан предприема неочаквано и за самия себе си бягство, изпълнено с безброй невероятни приключения. Спонтанно извършена кражба на куфар, собственост на престъпна организация, го среща с колоритни приятели, които с готовност се присъединяват към него.
Алан Карлсон ще се върне в миналото и ще се срещне лично с най-знаменитите политически фигури по земното кълбо – от Франко до Сталин и от Труман до Дьо Гол – и навсякъде ще свърши по нещо „полезно“, оказвайки влияние върху най-важните световни събития.
Достоен за филм на Уди Алън, за перото на Кърт Вонегът или Арто Паасилина, романът ще ви накара да се превивате от смях. От друга страна обаче всичко в книгата изглежда толкова сериозно, че на моменти се питаме...
...а дали пък нещата и в действителност не са се случили именно така???
Никой не можеше да омайва своите слушатели тъй, както дядо, когато ни разказваше истории, седнал на дървената пейка срещу нас, леко приведен над бастуна си и с уста, пълна с ароматен тютюн.
– Ама, дядо, истина ли е това? – питахме ние, децата, с ококорени очи.
– Тези, които казват само истината, не заслужават да бъдат чути – отговаряше дядо.
Тази книга е за него.
Юнас Юнасон
Глава 1
Понеделник, 2 май 2005 г.
Вероятно ще си помислите, че е можел да вземе решението си по-рано и да прояви достатъчно смелост, за да го обяви пред другите. Но Алан Карлсон никога не бе имал склонност да умува прекалено дълго.
И така, още преди мисълта да се е оформила в съзнанието му, той отвори прозореца на стаята си, намираща се на първия етаж в старческия дом в Малмшьопинг1, прехвърли краката си и се приземи в лехата с теменужки.
1 Град в Централна Швеция. – Б. пр.
Маневрата го затрудни, което не беше никак чудно, тъй като тъкмо през този ден Алан навършваше сто години. Оставаше по-малко от час до тържеството по случай рождения му ден, което щеше да се състои в салона на старческия дом. Лично кметът щеше да уважи събитието. И местният вестник. И всички старци от дома. И целият персонал, начело с проклетата старша сестра Алис.
Само главното действащо лице не възнамеряваше да присъства.
Глава 2
Понеделник, 2 май 2005 г.
Алан Карлсон стоеше разколебан посред лехата с теменужки, която се намираше от едната страна на старческия дом. Носеше кафяво сако и кафяви панталони, а на краката си имаше кафяви домашни пантофи. Не можеше да се каже, че е някой моден диктатор, но човек рядко е на тази възраст.
Алан обмисляше дали да не опита да се промъкне обратно през прозореца, за да си вземе шапката и обувките, но междувременно напипа портфейла си във вътрешния джоб на сакото и реши, че на този етап това ще е достатъчно. А и старшата сестра Алис неведнъж бе проявявала шесто чувство (той все криеше водката си, а тя винаги я намираше), та знае ли човек – може би точно сега се движеше по коридора към неговата стая и усещаше, че се случва нещо нередно.
По-добре да тръгва, докато е време, помисли си Алан и пристъпи извън лехата, а коленете му припукаха. В портфейла, доколкото можеше да си спомни, имаше няколко спестени стотачки, което беше добре, тъй като бягството нямаше да му излезе безплатно.